Българинът Елсуърт Тухи
Културният канибализъм на институциите
В романа „Изворът“ на Айн Ранд, главният антагонист Елсуърт Тухи е един от най-опасните злодеи на модерната епоха. Редовете на книгата обрисуват как той систематично и целенасочено, в продължение на години, прави всичко възможно да унищожи индивидуалния творчески гений на своите съвременници. Голямата му цел, както е описано в книгата, е да възтържествува колективната посредственост, в която ничия глава не се извисява над тълпата, ничия физономия не се запечатва в народното съзнание и ничия ръка не ще води обществото към нови висини.
В своето същество, романът е коментар за Съветската мечта срещу Американската мечта. А това са устреми, които в България познаваме интимно. Неотдавна махалото на историята от дълбок комунизъм ни захвърли в хаотична демокрация. Западната култура като пороен дъжд обля цялото ни общество, разрушавайки дълго изграждани традиции, грижливо създадени по съветска отливка. И по-добре. Но докато сменихме колите, дрехите и думите си, сърцата на много наши сънародници останаха дълбоко червени. Защото да си гражданин на съветското общество не е просто териториална принадлежност или държавна функция: то е интернализирано културно робство.
Комунизмът, нека припомня, във всички свои проявления е диктаторско държавно устройство. Демократичните избори са бутафорни, като осъвременен мост на майстор Колю Фичето, а длъжността на секретаря е изпълнена с цялата съществена власт. Ако сте били сред късметлиите, които са гледали британската поредица „Да, господин министър“, позволете тази метафора: комунизмът е държава под пълното управление на държавната администрация. Там никой не може да стърчи над главния секретар и всяка свободна мисъл е уловена, стъпкана, а източникът ѝ: отлъчен от обществото. В този свят индивидуалността е винаги само едно колело от машината на народния колектив и съществува единствено с позволението на властта.
От съществено значение за този строй е съществуването на хора, които вярно и лоялно да му робуват. А най-лоялните хора са тези, които са отгледани, обучени и назначени от онези, на които трябва да раболепничат. Тази отдаденост бе възнаграждавана добре – създадоха се редица влиятелни съюзи, раздадоха се много бляскави медали, а към имената им се прикачиха вдъхващи уважение титли. Гордостта на тези хора стана потомствена – позициите на родителите се наследяваха от децата им, а заедно с това и славата. Лоялността живееше в цели семейни кланове.
След официалното приключване на нашата комунистическа история, тези верни люде останаха без почва под краката. Те вече нямаше пред кого да се кланят, нямаше на кого да угаждат, нито за кого да пишат хвалебствени текстове. Обществото забрави за тях, ала те останаха на своите влиятелни позиции: в своите съюзи и учителски професии, със своите трибуни и влияние. И ако образът на Елсуърт Тухи в романа на Айн Ранд е изопачен, преувеличен и дори на моменти карикатурен, той е почти идеално институционализиран в българската култура.
Българският казан в ада
Всеизвестен е вицът, който разказва, че българите нямат нужда от дявол за своя казан, защото сами дърпат своите сънародници надолу към врящото дъно. Чрез него можем да се посмеем над собствените си обществени недъзи и съучастнически да си намигнем, че всички сме такива. Но не така работи методът на Елсуърт Тухи. Той започва с „Браво!“. Признание, което неумолимо води на каишка със себе си съюзът „но“, последван от върволица внимателно подбрани аргументи, които да звучат разумно и професионално, ала чиято единствена цел е да подронят авторитета на обекта, който коментират, а с това и неговите постижения.
Практическото проявление на този подмолен ансамбъл от думи бе случаят с
Мария Бакалова
Най-известната българска актриса, която се отличи с номинации за „Оскар“, БАФТА и „Златен глобус“, постигна безпрецедентен за чедата на България успех. И той не остана ненаказан. В чудесен пример за тухианство, Иван Добчев, побързал да се похвали като учител на актрисата, не пропусна възможност да се разграничи от нейните успехи с думите „Не приемам този тип кино. Не съм я подготвял за „Борат“. Брилянтна заявка, с която преподавателят по актьорско майсторство постига няколко неща:
Позиционира се като авторитет
Внушава, че успехът ѝ не е плод на българското актьорско образование
Подсказва, че това не е „истинско кино“.
О, но той не спира дотук. Буквално в същото изречение продължава с „Тя е подготвена за такива неща“. Интервюиращата малко по-късно изразява любопитство: „Кои неща?“. От воле Иван Добчев затвърждава своята цинична надменност: „Да се слагаш на мъже или на публиката“.
Сред тези грозни реплики учителят на актрисата вплита редица похвали – следвайки безупречно, но неосъзнато архетипа на родения преди близо век герой на Айн Ранд.
Не след дълго последва нова възможност за носителите на духа на Елсуърт Тухи да упражнят своята ненавист към индивидуалната брилянтност. За първи път българин спечели авторитетната международна награда за литература „Букър“.
Георги Господинов
Времето не успява да измие всички чувства. И година по-късно все още витае във въздуха гъдела на клуб Сто читателя от община „Триадица“, настръхналата им кожа, гериатричната им възбуда от това да принизят българския литературен гений до своето лишено от щастие съществуване, за което никой допреди това не подозираше. Не без подкрепата на свърталището тухианци, наречено с авторитетното име „Съюз на българските писатели“. Тяхното открито писмо следва класическата формула:
Привиден поздрав за успеха
Незабавно омаловажаване на наградата
Подробен „анализ“ защо книгата всъщност не е толкова добра
Внушение, че успехът се дължи на независещи от автора фактори
И едно последно страховито предупреждение към „Г.Г.“
Текстът им е изпълнен с комунистически плам, постоянно подхранван от катрана, който изливат в посока на Георги Господинов и „непопулярната“ награда „Букър“. Основният мотив е широко използван от съвременната руска пропаганда похват, в който се осмива не просто съдържанието на личното мнение, а самата дързост на автора да има такова. В опит да заличат мръсните си следи от критиката на индивидуалния талант, текстът на Стоте читателя си позволява да възхвали тъкмо такава надареност. Правят го, позовавайки се на Франц Кафка и нищетата, с която е бил изпълнен неговия живот. Ала Франц Кафка е гений, който Елсуърт Тухи и тухианците биха презирали, ако им беше съвременник, съгражданин и масово признат талант, какъвто е сега.
Кресчендото в симфонията от писъци на българския културен канибализъм е един театрален спектакъл в Народния театър, режисиран от
Джон Малкович
Неочаквано и неподозирано от никого, същият онзи „Съюз на българските писатели“ изрази остра позиция срещу пиесата, написана от Джордж Бърнард Шоу. Внезапно Джон Малкович се оказа обществен враг номер едно, пиесата бе обявена за „обида към българския народ“, а застиналата за миг културна война отново бе разпалена. Вместо да разпознаят възможността за културен обмен, да приветстват световноизвестен и признат талант като Джон Малкович, тухианците мигновено задействаха защитните механизми на тяхната затворена система:
Обвинения в антибългарщина и „услужливост“
Съмнения в мотивите, с които е поставена пиесата
Позовават се на собствения си съмнителен авторитет, заявявайки „Ние, българските писатели“.
Разбира се, самият драматург има пъстро творчество, казват те. Ала точно този избор се оказва провокация към българския народ.
Талантливият артист отговори по брилянтен начин на нелепата тухианска атака с простичък въпрос, който перифразирам: „Това същите хора ли са, които изключиха Георги Марков?“. Няма какво повече да се добави по темата.
Нравът на казана
Тези три случая далеч не са единствените прояви на културен канибализъм в България. Поставих ги един до друг, за да откроя тъжната последователност и да поставя следния простичък въпрос: Защо го правим? Защо хората, които се възприемат за елит на страната, систематично се опитват да обезличат и подкопаят всеки успех, който се свързва с България?
В „Изворът“ Елсуърт Тухи признава целта на своята дълга и последователна борба: да наложи като водачи на обществото посредствени хора, които да разлеят собствената си духовна нищета сред всички останали. Защото единственото нещо, от което има нужда едно посредствено общество, е контрол. Крайната му спирка в похода за масова баналност е да упражнява власт. Власт над онези, на които той се присмива, заради тяхната невъзможност да достигнат неговия псевдоинтелектуален връх. Най-голямата екзистенциална заплаха за властта на тухианците, обитаващи имагинерни кули, е самородният и изявен талант на индивида.
Българският гений позволи сам на себе си да се извиси, отключи портите към световно признание със собствените си усилия и това изяде като проказа авторитета на местните интелектуалци. Те вече не могат да бъдат единствен арбитър за качество и чуждият успех не зависи от тяхната благословия.
Цената на казана
Откритото противопоставяне на назначените за културен елит срещу самородните дарове на българските творци не остава без последствия. За някой млад талант, който иска да се наложи като писател, мнението на Съюза може да има голяма тежест.
За друг, чийто артистичен имунитет отблъсква подобно вмешателство от неприети авторитети, институционалната подкрепа към подобни културни паразити може да е знак да потърси живот и признание извън пределите на страната. С тъга си спомням за световноизвестния творец Христо Явашев–Кристо, който до последно се отричаше от своята родина.
Трети, осъзнавайки собствената си неспособност да развият желания от тях талант, може да съзре в подобни организации възможност да придобие културния авторитет, който горещо желае. Ефективно превръщайки се в нови версии на Тухи.
Да избягаш от казана
За разлика от известния роман на Ранд, ние нямаме своя Хауърд Роурк, който да се изправи срещу системата и чрез силата на своята личност да я срути. Смея да твърдя, че не ни е и нужен. Достатъчно е всички ние да разпознаем Елсуърт Тухи, когато го видим – в подлите интервюта, в наперените критики и в мнимите авторитети, които се опитват да наложат своя посредствен мироглед. Време е смело да заявим, че българският талант няма нужда от позволение, за да съществува.
А Тухи накрая изгуби. Тухи винаги ще губи. За нас остава отговорността да не допуснем цената на неговата загуба да е твърде висока за културата ни. За културата на България.