Австрия
1813 г.
По снежно-мокрите павета отеква тропане на дървени обуща. Вдовици с празни кошници обикалят пустите пазари и напразно се надяват поне днес някой да се смили над тях и несретните им чеда, да им подари комат остарял хляб или разпадащ се плод. Наполеонските войни ги е оставила без мъже – без бащи, без съпрузи. Без деца. Ритъмът по виенския паваж е съзвучен с ежедневната борба да се събудят и на следващия ден.
Черни забрадки сноват по улиците. Зад тях угаснали очи гледат с тъга забитите напреко дъски, като възпоминателен кръст върху фасадите на магазини. С безсилие броят некролози по вратата на църквата – да не би да е угаснала още една надежда. Да не би още един незнаен гроб да е приел в сковаващата си прегръдка друга виенска рожба.
По снежно-мокрите павета отеква тропане на дървени обуща. Великата алпийска нация е унизена от двурогата шапка. Корупция е завлядала страната, крадейки смисъл и мечти. Спестяванията на хората са се изпарили в миг с държавния банкрут, отвличайки със себе си обещанието за бъдеще. Животът вече няма върхове и долини. Само скръб.
Цял един народ ожалва своята участ. И върви. Не спира. Тропа по снежно-мокрите павета. Неясно накъде отива, но не се предава. Не застива. Като на погребален марш вървят вдовишките нозе, оплаквайки своята родина. Всяка стъпка тежи с душите на мнозина.
Студентските коридори поканиха отново хорски крачки. Бавни и шептящи, като че ли се страхуват да не би звукът от нарушената тишина да донесе със себе си надежда, че скоро отново там ще тичат закъсняващи за лекция младежи. Университетската концертна зала посреща с ромон на човешка реч. Дарителската кауза ги молеше да споделят и малкото, което имат, за пировите немски победители от битката при Ханау.
Салонът е притихнал в очакване. Симфонията започва. Музиката чурулика, вдъхва смелост със своята височина, говори за кураж, напомня за това, което бяха гражданите на Виена. За това, което все още тупти в техните едва покрити с дрипи гърди, за силата в празните им офицерски ръкави или треперещи от студ пръсти, едва държащи тазвечерната програма.
Първото действие завърши. В дробовете трепти желанието на публиката да е съпричастна, да надигне глас, да произведе нещо повече от обичайните сковани аплодисменти. Ала като че ли някой насила бе сграбчил ръцете им и бе започнал да ги удря една в друга: ръкопляскай, радвай се, бъди! Уви! Неизстраданата мъка, неизжалената загуба, неказаното сбогом – те висяха като мрачен плащ над просмуканата с траур зала.
В заглъхналия си свят Маестрото чу страданието на безмълвната тълпа. Мелодията му тръгна бавно, мудно. Тропаше ритмично по снежно-мокрите павета. Не бързаше и не вдъхновяваше. Тя просто беше там. Плачеше с черните забрадки и маршируваше с невидими катафалки. Напълни залата с печал и разля хиляди австрийски сълзи из дълбоко трептящия въздух. Музиката вдъхна живот на потисканата мъка, извиси я като пленителен оратор и напои желанието за чувства. Освободи пленените от скръб сърца. Даде им своя прочистващ глас.
Англия
1940 г.
По улиците на града бродеше призракът на лондонската личност. Току повдигаше греховнo глава, споглеждаше се тайно с други като него, неволни съучастници в имперската дипломатична немощ. Подминаваше с бърза и засрамена крачка избягалите от Стария континент, чиито родни земи с лекота бе дарил срещу обещания летливи.
Смъртта бе отказала прошението на лондонските призраци за живот, но и даровете им не върна. Зарови плуг в коравата почва и изри наред безчет животи. Всеки горещ вопъл се обръщаше в пара на орящата машина, която с груба сила започна да обръща и ниските земи.
Блуждаещата форма на лондонската личност се движеше сред тягостната атмосфера. Дъждът отми цветовете на завоевателската гордост и мухъл бавно обхвана съзнанието ѝ. Животът на индустриалци и работници се събра в точка на поточната линия, конвейер на надежда за изкупление.
Панически крясъци от френската земя пронизаха витаещия призрак и го шокираха обратно в кръв и плът. Качулатата настъпваше към френския бряг, където притисната я чакаше гощавка в униформи. По тихите английски улици се разнесе настоятелният ритъм на устремен към обща цел ход.
Стотици дъна се плъзнаха по улея на Канала, докато над тях небето се бе превърнало манеж на чутовна битка между стоманени акробати. Над триста хиляди английски и френски войници се отскубнаха със сетни сили от стягащата гръкляна Нейна длан, отделяща месо от кости под знамето на пречупената вяра.
Лондонската личност извиси своите небесни рицари и вдъхнови морските си кавалери, побърза да измести греха с гордост, покорството с въстание, уплаха с решителност. В светкавичната евакуация тя видя гръмка победа, първи залп за сигурна победа над непознаващата култура и уют насилница.
Стъпките на масивна фигура, която огъваше времето около себе си, напуснаха устремения ход на екзалтираните улици и закънтяха по коридорите в Дома на народа. Заглушаваха шепота на нейните гости и без команда отместваха хора от пътя си. Фигурата зае своето място в центъра на залата и изрисува суровата истина пред своите съотечественици. Вековният враг и по неочакван разклон на съдбата най-близък съмишленик, бе съкрушен. Онази идваше със сурова увереност да жъне чуждата реколта на мъгливия остров.
Ала лондонската личност е плевел горчив. Ще воюва на плажовете, ще воюва на местата за десант, ще воюва в полетата и по улиците, ще воюва по хълмовете и нивга не ще се предаде!
България
2025 г.
По нагорещената улична настилка отново маршируват същества, търсейки да утолят твърдоглава си жажда за справедливост. Други като тях ги гледат отстрани, нервно пристъпват на място, а-ха и те да тръгнат, но бедни на решителност възспират своя глас и отказват да дарят своето време за благородната кауза. Българското козе стадо пак е разпиляно.
Борбата в проклет кръговрат върти се. Мнимият пастир е влязъл в тесния обор и шиба стадото безмилостно с трънливи пръчки. Обърнеш се да видиш кой ти причинява болка и виждаш очите на тоз’ дето те отгледа, на съседа, на приятеля от детство. На онзи, комуто доверие гласува да бъде твой закрилник срещу всички двеста и четир’сет вълка. След ден и два привидният ти довереник шепне отровно, че вълкът е веч’ приятел верен. Слага сънотворна шепа върху козите очи, приспивни песни пее им в ушите. Събудиш се – детето ти го няма. Блеенето на жалилка пронизва въздуха със скръб, а пастирът пременил се с одеждите на тези, от които обещаваше да пази. Вълкът сега пази зорко не стадото от вълци, а вълците от стадо.
С бодър вик нов пастир пристига, гегата блести му лъсната от козешки надежди. Стадото захласва се, искри, подскача с доверчивост и готовност вече, най-накрая, да върви. Козата е по същност чудна – през рани и предателства ще мине, но на гегата бленувано се уповава.
А четирикраката всичко знае, катери се по ръбовете на живота остри, надменно поучава от високо. Веднага ще съзре пастира във вълка и вълка в пастира, ала покажат ли ѝ пасище с трева от изумруди, мъдростта ѝ като летен сняг топи се. И без да се усети пак капан около пасището се затваря и нов отчаян вопъл се извива за нов спасител с гега нова.
Стадото е веч’ ранено толкоз’ пъти, че всяка добродетел му се струва като мед от кестен – примамливо горчива. За уплашено ухо другарска песен е неразличима от вой на вълк преди атака. Един пастир предаде се, след него втори. Стадото потъпква волята в борбата им неравна със зверове кръвожадни. Жестоката ирония се подиграва – тъкмо тез’, кои сами хвърлят гегата встрани, са най-достойни да я носят. Но таз’ земя пастири винаги ще ражда и ето, следващият вече иде, дръзко в небеса рисува смели козешки мечти. А стадото в обора стои и гледа, и се мае.
Вълкът я смелата мечта не трае. Тя него хапе с хиляди усти. Подмолно хищникът прикрива острите си зъби и приканва на седянка новия пастир: „Ела, седни. Стадото за двама ни е ценно. Нека заедно му поднесем звезди.” Пастирът, изтощен от недоверието мудно козе, притиснат да направи невъзможен избор, протяга длан към лапа с остри нокти, кои оставят белези незаличими.
В стадото стари рани почват да пулсират. Вълчи зъби се оголват и заплашват да се впият наново в козята им кожа изтъняла. И през болка то процежда съжалителна усмивка към поредния предал доверието им крехко на вълка. Ала оборът вече е отворен.
Пастирът оклюмал, наранен, по гегата едва блестят трески, стиска зъби непреклонен и прави крачка. С последен зов събира шепа блян и ето – един след друг пламват фенери по стръмните пътеки. Някои от стадото – не всички, никога всички – със скок несигурен излизат и започват да катерят. Без вяра и надежда, с чистокръвен козешки инат. За наш’то опърничаво стадо упорството да оцелее е навик с векове изваян. Вироглаво, презирайки еднакво и вълци, и пастири, и собствения си страх.
Вълкът с удвоена злобна страст напада. Ала козите веч’ са там, където хищнически лапи несигурни се хлъзгат. Под звуците на виенска траурна мелодия, странно неуместна в тази дива пустош, те не оплакват отминалите си надежди, а започват своя марш по нагорещената улична настилка, жадни за справедливост. С нова увереност гласът на пастира се кани тежко: Ще ги бием на площадите, ще ги бием в съдебната зала, ще ги бием в парламента, ще ги бием и в Европа!
Стъпките не спряха по снежно-мокрите павета. Лондонската личност вгорчи устрема на пречупения символ на вярата. Българското стадо не трябва да спира да изкачва своите остри скали – защото докато козите се катерят, вълците не могат да ги стигнат.