„Уроци по химия” / Lessons in Chemistry (2023)
„Уроци по химия” е минисериал, вдъхновен от дебютната едноименна книга на Бони Гармус. Разказва за професионалния и личен живот на въображаемата Елизабет Зот – надарен химик, на която се налага да се бори със стереотипите и мъжката доминация. Действието се развива в САЩ през 50-те и 60-те години на 20 век и в поредица от осем епизода ставаме свидетели на необикновената сила, неотстъпчивост, но в крайна сметка способност за промяна в главната героиня.
В следващия текст се съдържат детайли от сюжета.
В ролята на Елизабет Зот успешно влиза Бри Ларсън, която може да познавате от поредицата филми на Марвел или „Скот Пилгрим срещу света” (2010). Актрисата успява да ни въведе в закостенелия, потиснат свят на главната героиня. Свят, в който наложените ѝ правила не отговарят на нейните знания, стремежи, любопитство и вложен смисъл в съществуването. Малък, рамкиран свят, в който жените са порицавани за това, че имат собствени разсъждения и мечти.
Бри Ларсън приема суровата физиономия на жена, която е безчувствено решена да не се впише в поставените ѝ от мъжкото съсловие условия. Суровостта не е просто признак на твърдост – това е защитният механизъм на човек, който има пълно доверие в способностите си и трудно се решава на компромиси, които злоупотребяват с тази увереност. Когато Елизабет вижда подадената ръка на мъж, когото не познава, академичният ѝ и професионален опит с хора от неговия пол я кара да отхвърли неговото предложение.
Този похват в художествените произведения е широко употребяван – главният герой получава повик за действие и за да се възпламени драматичната искра, този повик трябва да бъде отказан. Следва необичайна случка, катарзис, който променя решението на протагониста и повикът, този път, е приет. Публиката чувства своето желание за щастлива развръзка удовлетворено.
След поредица малки конфликти Елизабет разбира, съвсем неочаквано за нея, че мъжът подал ѝ ръка съвсем не е чужд на нейния светоглед. И това, впрочем, не е случайно. И двамата са брилянтни учени, изоставили безкрайно нелогичните стереотипи за това как цветът на кожата или полът определят интелигентността, умствена и емоционална, на един човек.
Науката учи хората, че те нямат никаква власт над нея. И най-властният император не може да промени законите на математиката, физиката, химията. Ако погледнем Тихия океан на някоя карта и го сравним с размера на България; ако се опитаме да си представим неговата необятност, безмерност, безграничност; ако застанем по средата му и пуснем една мравка в този океан, който моментално я поглъща и прави така, че този дребосък сякаш никога не е съществувал – в размера на нашата галактика, Млечният път, цялото съществуване на хората е с размерите на микроскопична прашинка върху главата на тази мравка. И докато съвсем успешно се опитваме да разрушим живота на нашата планета, в прегръдката на Вселената ние сме по-малки от атом за нея. Вселената, която хората сме напълно неспособни да поберем в съзнанието си, в нейната невъобразима широчина, в нейната всевластност и безпардонност, дори тя се подчинява на законите на науката. Науката е една и съща за всички, без значение пол, цвят на кожата, произход, сексуалност, вярвания и т.н. Само размерът на Вселената може да се мери с арогантността на човек, който си въобразява, че знае повече от науката.
В ролята на мъжа, който разпознава таланта на Елизабет и я кани да работят заедно, се въплъщава Люис Пулман. До този момент е имал по-малки роли във филми като „Топ Гън: Маверик” и „Тежки времена в „Ел Роял“ (2018). Времето му на екран е ограничено и се фокусира върху това да вдъхне в главния протагонист идеята, че мъж може да бъде благодарен, способен да оценява интелекта и труда на жените и то дотолкова, че да признае превъзходството на техните умения. Това няма да е последният път, в който Елизабет се среща с такъв мъж, но точно този оставя вечна следа в нейния живот.
Подобна роля, макар и второстепенна, изиграва Кевин Съсмън. Ако това име не ви е познато, може би следващото ще възпламени невронните пътеки: Стюарт Блум, собственик на магазин за комикси в сериала „Теория за големия взрив” (2009). Този симпатяга изиграва ролята на продуцента Уолтър Пайн, който с мъка убеждава Елизабет да създаде и води телевизионна програма за готварство. Липсата на увереност е изписана на лицето му, точно както във вече споменатия прочут сериал с негово участие. Това, за съжаление, е нетипично за продуцент и макар да харесвам този актьор, смея да твърдя, че е неподходящо избран. Този проблем се въплъщава в неговите конфликти с директора на телевизията – безскрупулният Фил Лебенсмал, изигран от актьор, чиято известност е изградена благодарение на образ, издялан да бъде мразен, а именно Дуайт Шрут от „Офиса” (2005).
Рейн Уилсън, каквото е истинското му име, е избран по тип на персонажа. Който следи неговите изяви, знае, че това въобще не му харесва, но когато ролите ти са предимно в подкасти, нямаш много избор. Добрата новина е, че след десет сезона практика в изключително популярния псевдодокументален сериал, той е добре слегнал в ролята си на злобар. Кратките му появи в „Уроци по химия” са пленяващи и запомнящи се. Оформилата се битка на характери между Фил Лебенсмал, Уолтър Пайн и Елизабет Зот можеше да бъде спектакъл, ако не беше слабата брънка в лицето на Кевин Съсмън.
Надявам се да не бъда разбран погрешно, Кевин е страхотен актьор и успява да провокира топли симпатии към героите си, но симпатия не винаги е уважение, а уважение се печели със смелост. По сценарий тя присъства, но когато не е изписана на лицето на актьора, когато не се чува в гласа му или дори в позата, която заема, тогава за зрителя е трудно да повярва, че суровият началник просто се съгласява с неподчинението на продуцента. В строгия тон на сериала, зададен от Бри Ларсън, това напрежение изглежда комично и не на място.
Никой от споменатите до момента актьори, обаче, не грабва вниманието така, както играта на Алис Халси – дъщерята на Елизабет Зот. Младата актриса е толкова неизвестна, че е трудно дори да открия на колко години е. Обратнопропорционално, присъствието ѝ на екрана е впечатляващо. Дали чрез умението си да промъкне драматични паузи, дали чрез способността да изписва на лицето си вътрешния свят на своята героиня, Алис добавя драматичност към всички сцени, в които участва. Ако Бри Ларсън посява своя опит в почвата на екранизацията, Алис е малкото поникнално ухаещо цвете, което пленява гледащия със своята искреност.
Почетното последно място в този впечатлител отдавам на Ейжа Наоми Кинг. Допреди „Уроци по химия” името бе непознато за мен и това е моя грешка. Ейжа представя чернокожата Хариет Слоун – трудно признат, но брилянтен юрист, която съчетава в ежедневието си ролите на майка, съпруга и борец за правда. Тя е и опорота на Елизабет, когато главната героиня има най-голяма нужда от нея. Хариет е приятелят, от който всеки има нужда. Тя е и главната надежда на квартала си, населен почти изцяло от чернокожи, че ще успее юридически да пребори плановете за прокарване на магистрален път точно през мястото, където тя и нейните съседи са изградили своите семейства, своите приятелства, своя свят. На екрана Ейжа вдъхва сила, увереност, опора за всеки, който има нужда от пример за следване.
Не всичко има химия
Както вече стана ясно, сериалът има и своите слаби страни. Преходът на Бри Ларсън от стегнатата, сурова жена, към образа на щастлив човек, изглежда прибързан и неистински. Остава безплътен емоционалният път на това как един студен човек като нея успява да изгради връзка с дъщеря си. Учудване буди и публиката на телевизионното шоу на Елизабет: всички са домакини, спретнати до перфектност, с достатъчно време да се отделят от домашните задължения, за да отидат и гледат програмата на място. Напомням, че това действие се развива през 60-те години в САЩ – време, както сериалът се опитва да ни убеди, когато жените се съобразяват с всяка воля на мъжа си. Разбере ли този мъж, че жена му е зачеркнала неговата вечеря, за да присъства на готварско шоу (което се излъчва в 17:30-18:00 ч.), надали ще остане особено доволен. Може би щеше да има шарки на автентичност, ако публиката в студиото не реагираше с ръка върху устата на всеки намек за самостоятелно мислене и преследване на собствените цели.
Изникват въпросителни и как толкова много чернокожи семейства успяват да си позволят живот в краен квартал, т.нар. suburb – където всичко е чисто, животът е спокоен, а мъжете им имат такава работа, че семейството да си позволи майка-домакиня.
Може би всичко това е обяснено в книгата и не е останало място за него в сериала. Не съм я чел и макар историята да е интересна, все пак не е толкова оригинална и пленяваща, че да провокира в мен интерес към първоизточника.
В заключение, сериалът има ясна аудитория: хора, които изповядват идеята за равенство между половете и не се страхуват от силни женски персонажи. Които харесват сюжети, описващи борба с неравенството и дори такива, които имат влечение към науката. Ако ви е омръзнало да гледате сериали за класовата борба в САЩ, особено описана по идеалистичен начин, по-добре пропуснете.