Предистория
Която може да пропуснете, ако вече я знаете.
През скорошната 2017 г., начело с вече легендарния доц. Кристиан Таков, беше учредена “Да, България”: дясноцентристка политическа партия (тогава движение), прегърнала либералните идеи. За българския политически свят това изглеждат несвързани тези – как така десни хора могат да проповядват леви идеи? На това отговор дава покойният доц. Таков в една своя реч:
“Тъй като някой със сигурност ще поиска да знае аз ляв ли съм, по средата, либерал или какъв съм, ще отговоря – на сложните въпроси няма прости отговори, това е ясно: по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист”.
За съжаление, не дълго след учредяването на движението, животът на доц. Кристиан Таков угасва.
По естествен път в ролята на водач влиза най-опитният кадър и съучредител: Христо Иванов. Бивш министър на правосъдието в служебно правителство на Росен Плевнелиев и във второто правителство на Бойко Борисов, той остава в историята като единственият негов министър, който е хвърлил оставка от трибуната на Народното събрание, след като ГЕРБ и ДПС прекарват идеите и реформите му през кривите призми на корупционната си симбиоза.
Движението придоби популярност бързо, което неизбежно обърна погледа на Сауронското око към тях. След кратка юридическа схватка се оказа, че възможността им да участват в предсрочните избори през 2017 г. е силно застрашена. На помощ се оказват “Зелените” и ДЕОС, които влизат в коалиция с “Да, България” и след като за ден успяват да съберат над 20 000 подписа, регистрацията им вече не среща пречки. Трябва да се отбележи, че още преди участието в тези избори, новата формация е силно критикувана, че влиза сама в тях, вместо да се съюзи с партии, които имат антикорупционни идеи. Идеята зад самостоятелния поход тогава бе, че не искат да влизат обременени от политическото наследство на други. Тъкмо заради новата си регистрация коалиция “Да, България” претърпява провал и не успява да вкара нито един депутат в следващия парламент. Тук аз самият получих един интересен урок, който “Зелено движение”, изглежда, все още не са научили:
Масовият гласуващ ще гласува за онези, за които смята, че ще гласуват и другите.
Едва след това идват личните предпочитания и припознавания. В психологията този феномен се нарича “групово мислене” (groupthink) или Bandwagon effect. Обратният ефект е Reverse bandwagon effect: когато избягваш да подкрепиш онова, което смяташ, че другите ще подкрепят.
Понеже “Да, България” бяха млада и все още не съвсем популярна формация, дори онези, които припознаваха идеите им като свои, не ги подкрепиха. Този провал бе разкритикуван жестоко от почти всеки край на интелектуалното пространство, което принуди Христо Иванов и “Да, България” да преосмислят своята коалиционна политика. На следващите европейски избори, след коалиция с ДСБ и “Зелените”, наречена “Демократична България”, Христо Иванов и организацията зад него постигат първата си победа и Радан Кънев от ДСБ отива в Брюксел.
Росенец
Както е обичайно за малките политически формации, след изборите следва период на затишие. Тъкмо затова и абордажът на Росенец дойде като гръм от ясно небе, чийто екот се чува и до днес.
На седми юли 2020 г., Христо Иванов, заедно с Иво Мирчев и още няколко съмишленика, дебаркираха на плажа на парк “Росенец”. До незаконно удължения кей на този парк се намира един от двата прословути сараи на Ахмед Доган: летният. Христо Иванов често посочва с гордост своето македонско твърдоглавие и тогава, за първи път и публично, челно сплита рога с може би най-влиятелния човек в държавата. В държавата, в която самият премиер го е страх от Сокола, това изглеждаше като геройство.
Историята с Росенец подложи трамплина за Христо Иванов от лидер на “Да, България” да се извиси до лидер на жадуващата за справедливост общност у нас. Акцията бе широко отразена във всички социални и традиционни медии. И докато обикновено един скандал трае три дни, този път гражданската енергия бе вълната, която се удряше в оградата на сарая и заплашваше неговата структура. След над десет години управление на Борисов, Доган и Пеевски (подплатено с целувката на Станишев), след похабената огромна енергия от протестите на 2013 г., надеждата вече масово беше напуснала онази част от народа, която е откърмена с думите на Левски за чиста и свята република. А и които са попътували насам-натам и са видели, че може да се живее доста по-добре. Вече бяхме в третото правителство на Борисов, подкрепено от псевдо-народолюбците на “Обединени патриоти”, включващи ВМРО, НФСБ и “Атака”. Тази добре разбъркана смес на мафия, корупция, олигархия и личен интерес напълно скъса усмирителната риза на поне привидния морал и с размах тъчеше корупционни нишки на практически всички нива в, а и извън държавата.
От сегашна гледна точка е очевидно, че толкова силно обремененият честен гражданин само чакаше искрата, която отново да взриви бурето с мъчително потискани емоции. Акцията на Христо Иванов удари кремъка в плажните скали и получи небивал отзвук на подкрепа дори от хора, които изначално не припознават идеите на “Да, България”. Това ни дава един друг урок, който все се изплъзва от хоризонта и пропада в цепнатините между собствените ни идеали и лидера, от когото очакваме да ги въплъти:
Можем да подкрепяме хора, с които не сме съгласни по всичко, ако моралният ни компас сочи в една посока.
Случилото се на “Росенец” вдъхна живот на “Демократична България” и интересът към формацията се повиши значително. След редица предхождащи протестни събития на инициатива “Правосъдие за всеки”, тази черноморска вълна само дни по-късно прерасна в най-масовите протести след 2013 г. Съвсем не без помощта на прокуратурата в лицето на Иван Гешев, която влезе в Президенството на Румен Радев по обвинения към негови сътрудници за търговия с влияние. Вместо Христо Иванов, обаче, над тълпата се извиси юмрукът на президента. Радев се възползва напълно от потенциала на надигналото се недоволство и въпреки съмнителните си връзки с Русия, легитимира протеста и стана един от неговите лидери. Не отне много време да яхнат гребена на вълната и други политически субекти: БСП, Слави Трифонов, Мая Манолова, както и появилото се изневиделица “Отровно трио”.
Тогавашната мантра, че това не е политически протест, беше повтаряна с цел да се включват възможно най-много хора, с широк кръг от разбирания за държавно управление, но водени от общото убеждение, че трябва да има справедливост. Но в политическото пространство вакуум няма и “Отровното трио” зае мястото на лидера в този процес. По-късно те влязоха и в парламента, придружени от нечистоплътни лица, събрани покрай организацията на протеста, чиято единствена цел е да се настанят в някое и друго меко държавно кресло. От тази гледна точка,
Оставиш ли диригентската палка на друг, нямаш гаранции, че ще се свири твоята музика.
Това не важи за Доган и Пеевски, които умеят да поставят хора в “тежка заложническа криза”, по думите на Христо Иванов. С компроматите в ръка, те са готови да ударят всяка дръзнала да не се подчини твар. А понякога дори не е нужно да има истински факти, чрез които да злепоставят нужните им хора – достатъчно е да намекнат за злоупотреби и да оставят въобръжението на читателят да намести останалите парчета в пъзела. И понеже политическият пъзел в България исторически е корупционен, човек лесно намества същите изкривени парчета към хора, които не са свързани с такива практики.
След като отказа да поеме юздите на протестната енергия и след един нелеп скандал свързан с името на прочут мафиот, Христо Иванов и “Демократична България” спечелиха малко под 10% на следващите избори през 2021 г. и станаха пета политическа сила в страната, само пред съдружието на Мая Манолова и “Отровното трио”. За сравнение, движението на Слави Трифонов “Има такъв народ” събра малко над 17% (с уточнението, че телевизионният водещ има далеч по-дългосрочно влияние). Това бяха само първите парламентарни избори в една дълга последователност с кратки паузи. В следващите “Демократична България” печели и най-многото си гласове: близо 350 000 човека дават доверието си в техните ръце. В следващите години това доверие ерозира, докато накрая “Демократична България” спира самостоятелното си съществуване и започва ново такова в съюз с “Продължаваме Промяната”.
Целта на този съюз беше да обедини всички добри сили в едно, за да получи максимална подкрепа от широк кръг избиратели, с цел да наложи своята воля за съдебна реформа. Голяма част от неправителствени и политически организации, които се борят за по-добър живот в страната, призовават своите съмишленици да дадат своя глас за новата коалиция. Тези усилия не се увенчават с голям успех, след като ПП-ДБ остават втора политическа сила зад ГЕРБ. Въпреки това постигат нещо, което надали някой е вярвал, че е възможно да се случи: след договорка за подкрепа с ГЕРБ и ДПС, ПП-ДБ внасят своята кандидатура за министерски съвет, която е одобрена от парламента.
През 2013 г. Станишев защити изборът на Пеевски за председател на ДАНС с думите, че олицетворението на мафията в държавата е преживял катарзис. Тази дума прие ролята на подигравателна дъвка и митът за катарзиса на Пеевски дълго обикаляше с насмешка народното творчество. По ирония на съдбата тъкмо катарзис преживяха ПП-ДБ и особено Христо Иванов. От отказа да се явят в коалиция с други партии на избори, лидерът с философско мислене започна да изказва и прилага тезата, че демокрацията е разговор между несъгласни. “Да, България” преминаха тинейджърските си бунтарски години, узряха за реалността на модерната политика, в която двупартийният модел е отживелица, и започнаха да убеждават останалите в тази наглед очевидна истина. Голяма част от избирателите им не ги разбраха: за тях всеки съюз с ГЕРБ и ДПС означава, че ПП-ДБ са станали същите като тях. Та как можеш да бориш корупцията с корумпираните? Както по-късно се разбра: не можеш. Но това не означава непременно, че и ти си корумпиран.
Властта в България се дава от невероятно малък брой хора. На последните към този момент парламентарни избори през 2024 г., за партията победител ГЕРБ глас са дали едва 530 хил. човека. Право на избор, според НСИ, са имали около 6 600 000 човека. Тоест първата политическа сила, при това с над 10% преднина пред втория, е избрана от едва 8% от имащите право на глас. За сравнение, вторите от ДПС получават 366 хил., а третите от ПП-ДБ имат 307 хил. гласа. Приблизително около един милион гласа ще определят кой ще управлява държавата в следващите четири години. Това са около 15% от гласуващите. Не просто ГЕРБ, ДПС и поредната патерица нямат половината, нямат и половината на половината.
Картинката на предишните избори, след които ПП-ДБ съставиха правителство, е малко по-различна, но наистина малко. Правителство се съставя с подкрепата на около 25% от имащите право на глас. Разликата с изборите година по-късно е най-вече в 300 хил. гласа, които ПП-ДБ загубиха след тежката кална война, в която участваха. И макар формацията да успя да прокара съдбоносни конституционни промени, победата беше пирова.
Все още никой не е намерил начин да отключи лавината с негласуващи в своя изгода. И докато това не стане, участниците в парламентарния живот имат избор: да седят на скамейката и да подвикват към играещите, или да участват в играта с възможност да ѝ влияят. Ако всички останали играчи на терена са взимали допинг, а ти си чист, ще откажеш ли да влезеш в игра, докато всички други играчи също са чисти? Или ще влезеш да играеш наравно с останалите, с желанието да покажеш, че и без допинг се постигат успехи?
Вината чрез асоциация живее силен живот по нашата територия. Васил Терзиев беше асоцииран със своите родители, които имат комунистическо минало. Бойко Борисов се асоциира със своя “дядо”, когото уж комунистите са убили. Христо Иванов беше асоцииран и с комунистически деятели, и с няколко мафиота. И сега ПП-ДБ биват асоциирани с ГЕРБ и ДПС, защото правителството на демократите получи подкрепата на политическата мафия. Ала когато Херакъл влезе да чисти Авгиевите обори, с говедата ли беше асоцииран гръцкият герой?
Илюзии и илюзионисти
След провалът на ротационното правителство, Кирил Петков в свое интервю каза, че до тях е стигнала критиката за лоша комуникация. Тогава той оправдаващо каза, че комуникация има, но е заглушена от медиите близки до Пеевски и Борисов. Беше ли така наистина?
Нямам извадка по минути кой колко е бил отразяван по националните медии, нито чие име колко пъти е било споменавано в онлайн издания. Но имам своята лична представа като човек, който употребява социални мрежи, каква част от техните послания стигнаха до мен. И бих казал, че не съм пропуснал нищо съществено от това, което те са се опитали да кажат. Нямаше как да не ми направи впечатление, обаче, че почти винаги го казваха втори.
Ако искаш да си лидер, трябва да водиш, не да реагираш.
Цялата инициатива беше оставена на Борисов и Пеевски. Двамата представители на мафиотските структури у нас се надпреварваха да водят публичната мисъл и дебат по начин, който на тях им угажда. Пеевски се присламчваше към всяко добро решение на правителството на Денков или парламента, опитвайки се да влезе в ролята, която Борисов изпълнява ужасно добре – тази на спасител. Същевременно не спираше да критикува своите неофициални партньори и да се държи като коректив с тях. Борисов и неговата партия продължаваха да генерират скандал след скандал, упрек след упрек и като цяло да саботират всеки опит за реформа. По този начин невероятната комбина не само че пречеше на ПП-ДБ да вършат своята работа, а ги вкарваше почти ежедневно в оправдателен режим след поредния изкуствено създаден скандал. Единствените структури, които бяха защитени от това влияние, са тези с министри, предложени от ГЕРБ.
Докато се обясняваш нямаш много време да вършиш истинска работа. Докато някой друг диктува темпото, силите ти ще се изхабяват по-бързо от техните. И най-вече, докато друг рисува картини на погром, твоите семпли думи ще бледнеят. Проблемът с политическия PR на ПП-ДБ е обясняван и повтарян, и потретян, и натъртван, и крещян, но въпреки това остава нерешен. Бойко Борисов дължи почти целия си възход на добър PR. Неслучайно Иван Гешев си пише тъкмо с “Pi ar Sevi Boiko”. Големите корпорации наливат милиарди в своята реклама. При всички контакти на Кирил Петков и Асен Василев със западния свят, не успяха ли да привлекат един специалист, който да бъде на всяка крачка с тях и да им казва какво да говорят? Агресията на влияние на Борисов трябва да бъде посрещната с още по-голяма агресия на влияние от ПП-ДБ. Безконфликтният модел на Христо Иванов, който кърши ръце на заден план, докато обяснява идеите си, не върши работа. Трябва ни Христо Иванов, който отиде на плажа в парк “Росенец” и се сблъска с охраната на Доган. Не ни трябва Христо Иванов, който след това обикаля имотите на Пеевски, за да обяснява колко са пусти. Трябва ни Христо Иванов, който говори право куме в очи от парламентарната трибуна и студиото на “Правосъдие за всеки”.
Имаме нужда от Христо Иванов, който с македонския си непримирим нрав да е в авангарда на българската политика, а не който слага подписа си под кандидатурата на политически лидер за конституционен съдия.
Не съществува никакъв политически компромис, който да е съвместим с морален компас, позволяващ ти да предложиш лидер на партийната група в Народното събрание за конституционен съдия. Не става дума за ГЕРБ, а за който и да е политически лидер. И ако доводът е quid pro quo, ще приложа друг цитат на Кристиан Таков:
“Не се опитвай да се сприятелиш с противника на реформите. Нямаш толкова пари”.
Христо Иванов не можеше и не трябваше да си позволява да харчи доверието към себе си по такъв начин, дори от това да зависеше изпълнението на конституционните реформи. С подписа си под кандидатурата на Десислава Атанасова той подписа оставката си като ръководител на “Да, България”. И ако за него подаването на оставка е цената на този подпис, за тази част от хората, които му гласувахме доверие, това е поредният политически вакуум, който ще остане отново незапълнен. Той не просто предаде нашето доверие, а затвори вратата възможността то да бъде възвърнато.
Когато някой те разочова, означава, че е имал специално място за теб. Проектирал си надежди върху този човек и нещо от тези надежди е останало неоправдано. И понеже този човек е с по-особена стойност, дължиш му опит да го разбереш. Моят опит да разбера Христо Иванов е в това, че е изтощен. “Да си лидер е занимание самотно” каза той и в тези думи се процеждат тежките капки отговорност, които е поел на плещите си още през 2017 г., и които продължават да се просмукват по него и до днес. Години на тежки битки, които неизбежно водят до пренебрегване на собствените ти нужди, носят със себе си неизличими белези. И понякога, когато толкова време си се борил за една цел, която е свята не само за теб, а и за стотици хиляди други, губиш перспектива. Когато си поставен пред избора да постигнеш мечтите си, но цената е да сложиш една капка отрова в езерото с питейна вода, си казваш “какво толкова, няма да се усети”. И наистина, практическият избор, реалполитиката от това да избереш Десислава Атанасова за конституционен съдия е с минимални последици. Капка в езеро. Поставен на везните този избор има очевидно решение.
Основната разлика е във възприятията. Когато хвърлиш една сламка в океана, си казваш “С какво моята сламка ще промени нещо?” Когато предпочетеш да караш кола, вместо да използваш градския транспорт, си казваш “Моята кола ли точно ще замърси София?” И когато направиш път на един пристрастен човек към безпристрастна институция, каквато трябва да е съдът, си казваш “Един човек ли ще наклони везните?” Но океанът вече е пълен със сламки, София е един от най-мръсните градове в света, а Конституционният съд е пълен с пристрастни хора. И докато още един плевел в нивата може да не окаже голямо влияние, оптиката е, че садиш плевели в нивата, вместо да ги изкореняваш.
Смея да твърдя, че един добър PR, какъвто в ПП-ДБ липсва, би се справил с тази ситуация. Но от ПП-ДБ, не просто Христо Иванов, трябва да поемат отговорността за собствената си комуникация. Защото да излезеш на пресконференция с предложения за промени в Конституцията и най-важният ти партньор на масата да каже, че за първи път вижда някои от предложенията, изглежда нелепо. Нито Пеевски, нито Борисов тук са заглушили или изкривили твоите думи.
Това са само два от примерите, които ерозираха подкрепата към ПП-ДБ. През месеците управление на Денков, подобни случки има немалко. Самият Денков, макар и поставен в изключително трудна ситуация, въобще не си помагаше на моменти, като неглижираше очевидни проблеми и предлагаше неработещи решения. Фалшиво-позитивните тестове за наркотици създадоха проблеми на хиляди хора, а неговата визия свърши с “ще купим машини за по-бързи тестове”. Нито дума за хилядите загубени пари и часове по адвокати и дела; за загубените работни места поради невъзможност да изпълняваш функциите си, след като са ти отнели правото да караш МПС; за несъразмерните глоби, безразборно отнети МПС-та и нововъзникнали корупционни практики. За него решението беше, че ще се купят специални машини, за да могат биологичните лабораторни тестове да излизат по-бързо. Не е да увеличи броя лаборатории, които могат да извършват тези тестове, отвъд лицензираните четири. Не е мобилна лаборатория, която да идва на място до час и да извършва теста. Не е и да се купят по-точни тестове. Даже не е поправка в закона, която да изисква доказателство за каране под влияние, а не след употреба (която може и да месец преди да шофьорът да е карал, а даже и да е в държава, където това не е престъпление). И нито дума повече в публичното пространство по темата. Нито дума в кампанията им след това.
Какво искат да направят ПП-ДБ?
След като свърши ротацията и стана ясно, че ГЕРБ нямат никакво намерение да управляват, ново правителство не се сформира и отново стигнахме до избори. През кампанията на ПП-ДБ се отличиха три неща:
Масовото лепене на карикатура на прасе и тиква, олицетворяващи Пеевски и Борисов
Скандалът със забранения билборд, който поставяше въпроса какъв премиер искат избирателите: Денков, Борисов или Пеевски
Думите на Христо Иванов “ако не ни изберете, ще стане лошо”.
От тези три послания разбрахте ли какво смятат да правят ПП-ДБ с доверието, което искат от вас? Извън “ние сме добрите, те са лошите”, какви реформи и как ще ги направят, стана ли ясно? Отвъд разказите на Кирил Петков, Христо Петров и Николай Денков за това какво е било да управляваш с ГЕРБ, докоснаха ли някоя ваша лична кауза? В какво се изразява лошото, което ще се случи, обясниха ли?
Позволих си да попитам моя потенциален представител в парламента какво смята да направи по тема, която лично ме вълнува. Отговорът беше “Ще подкрепя инициатива, ако някой друг я създаде.” Приех го като отказ да се ангажира с този проблем и си дадох сметка, че ако гласувам за ПП-ДБ, ще гласувам за още решения като това на Денков за тестовете за наркотици.
По време на кампанията ПП-ДБ силно се разграничиха от ГЕРБ и ДПС, заявявайки, че не биха водили преговори нито с Борисов, нито с Пеевски. Кой щеше да им повярва, след като допреди месец се сукаха и въртяха, за да угодят всячески на двамата велможи, така че избори да няма? И още по-важно: къде отиде политическият разум на Христо Иванов със заявката, че демокрацията е разговор между несъгласни?
Допускам мисълта, че лидерът на “Да, България” не е бил в синхрон с посланието за твърда позиция, в която отказва да се водят преговори с Борисов и Пеевски. Допускам, че крилото на ПП е поело тази кампания или на собствена глава, или след снишаване на ДБ. Във всички случаи е очевидно, че ПП-ДБ страдат от липса на PR (отново), липса на последователност, липса на позитивен наратив, липса на послания и особено липса на водач, зад когото всички да застанат дългосрочно и когото да не прескачат при всяка удобна възможност. Христо Иванов е брилянтен политически философ, но непостоянен водач. Кирил Петков е харизматичен, но импсуливен лидер, на чиято дума трудно може да се има доверие. За почти всеки от лидерите на ПП-ДБ може да се изкаже подобно описание с положителни и отрицателни черти. Което още повече означава, че имат нужда един от друг, трябва да се слушат един-друг и да бъдат заедно. Това включва и “Зелено движение” с Борислав Сандов – единственият министър, който на терен се изправи срещу Ковачки.
Лебедова песен
След всичко случило се, оставката на Христо Иванов беше очаквана. Парадоксът на политиката е, че този, който подава оставка поради лични морални съображения е същият човек, от който имаме най-голяма нужда да бъде наш водач. Хора като Христо Иванов не се срещат по бензиностанциите и имаме гореща нужда те да останат като водещи фигури в държавата. Грешки се случват и човек трябва да умее да иска прошка и да си прости сам на себе си. А ако не си сигурен как да го направиш, има специалисти, които ще работят с теб, така че да не се стига до крайности. Самият водач на ПП-ДБ признава, че тези отлети 300 хил. гласа са там и чакат. Личното ми желание е той да се припознае като капитана на кораба, който трябва да мине през бурята, а не като фара, който подсказва къде не трябва да се блъскаш.
Интервюто на Христо Иванов за инициатива “Правосъдие за всеки” разкри детайли от взимането на решения, къде седи България в геополитически план, както и какви са предизвикателствата пред нас като народ и управляващите, които избираме. Това предизборно интервю беше направено след оставката на Христо Иванов. Преди него от лидера на “Да, България” получихме “гласувайте за нас, защото иначе лошо”, с нотки на чувство за превъзходство. Като че ли ние сме глупавите хора, които трябва сляпо да се доверяваме на нашия водач, че знае какво е най-добро за нас, без да питаме много-много въпроси за неща, от които не разбираме. Логично, такова поведение сгромолясва доверието към теб и остават само тези, които безкритично следват твоята воля. Дали е умора или друга причина няма как да знам със сигурност, а най-вероятно е и комбинация от фактори. Но подчертава, че ако чувстваш лидерството като самотно занаятие, доста вероятно е да не си допуснал хора до себе си, с които да го споделиш.