От обиди към диалог: Спасяването на българската демокрация
Когато всички се карат, неутралният печели
На последните парламентарни избори България стигна до исторически ниска избирателна активност от 34.41%. Докато политическите водачи се замерят с грозни обиди, тълпата от обикновени българи се отдалечава от бойното поле в Народното събрание. Мистър Кеш, Делян Фактурата, Прасето Пеевски, Боко Тиквата, Христо Шехерезадата. Това е малка част от политическия репортоар, в който българският народ е въвлечен като съучастник. Всяка от страните генерира злодеи и аватари за собствена употреба, добавяйки прякори и фрази към избирателния фолклор. Те се поемат от активните в политическия живот българи и заживяват собствен живот, като биват повтаряни и видоизменяни под (и във) новини, видеа, карикатури и постове в социалните мрежи. Поддръжниците на политическите фракции, платено или безплатно, повтарят създадени от обществените водачи или народното творчество цветущи изрази, докато защитава собственото си племе или напада чуждото. Тази словесна война между различно боядисани таралежи не е безобидна реторика – тя е симптоматична за
Дълбок упадък в българската демокрация
Всеки следващи избори поставят нови рекорди по ниска избирателна активност. Парламентарните сили рядко водят конструктивни преговори по законодателни инициативи или правителствени политики. Вместо това предимно се нападат или защитават през медиите и социалните мрежи. Почти не е останала тема, която да не е потенциално взривоопасна. Действие, което да не предизвика лавина от реакции. Божидар Божанов, народен представител от „Продължаваме Промяната - Демократична България” (ПП-ДБ) наскоро направи справка с директор в ГДБОП, в опит да получи информация какви са причините придобил малка популярност сатиричен сайт да бъде свален. Почти моментално беше нападнат от ГЕРБ с несъстоятелното твърдение, че се опитва да влияе на органите на реда. Кирил Петков, от същата формация, направил работна среща с човек от АПИ, за да получи информация за състоянието на конкретен проект, след което публикува текст в социалните мрежи с наученото и обещание, че ще продължава да следи работата по проекта. Това създаде нов скандал и обвинение, отново от ГЕРБ, че Кирил Петков се опитвал да влияе на работата на АПИ.
Двата примера не показват единствено неразбиране за разликите между пасивно и активно участие в даден процес. Да получиш информация е пасивно действие – освен ако не правиш експеримент в квантовата физика, получаването на информация не променя изхода на процеса, за който получаваш информация. Обратно, активното участие в процеса означава, че ти му влияеш и се опитваш да запазиш или промениш неговото развитие. В случаите с Божанов и Петков, те искат информация, без да влияят на даден процес – участието им е пасивно. Политическата среда в България е толкова отровена, че вече не се прави разлика между двете и стига някой да повдигне обвинение към друг, това вече е достатъчна причина да се създаде скандал, фолклор и нови муниции в битовите битки между привържениците на различни фракции.
От дадените примери може да бъде създадено впечатлението, че политиците на ПП-ДБ са тези, които получават медийни бухалки по главата. Нека обърнем внимание и на техния репертоар, изваден от профилите на Иво Мирчев, Кирил Петков и Мартин Димитров:
Привържениците на формацията биха направили забележка, че всеки от коментарите е следствие на конкретни действия или бездействия, които оценяват като корупционни или неморални. Целта на този текст не е да убеждава в едната или другата правота. Фокусът, който искам да поставя, е върху политическото говорене: отправянето на обвинения, заяждането и фиксацията върху политическия опонент.
Ще си позволя да отделя ПП-ДБ в единия лагер и всички останали в другия. Позволявам си го, защото политическото противопоставяне в парламента силно се изразява по точно тази скала: другите партии се хвърлят в битка срещу антикорупционната формация и много рядко влизат в схватка един с другиго.
По-важен от съдържанието е сблъсъкът
Без значение дали авторът е Мирчев, Петков, Борисов, Пеевски или Костадинов, обвинението по дефиниция всява разделение. Гради племенно мислене, където вождовете настройват глутниците една срещу друга и ги оставят да се лаят. Когато тази вражда не само не спира, а и се увеличава през годините, хората се изтощават емоционално. Не искат повече да участват. Редиците на племената намаляват. Политическата поляризация и сблъсъкът на взаимноизключващи се твърдения объркват гласуващите и те не просто стават неутрални, а спират да се интересуват от политическия живот в страната въобще. Малко са тези, които сменят лагера. Изследване показва, че неутралните гласоподаватели развиват озлобление към всички политически участници, докато същевременно намалят своята доброжелателност към тях. Това, от своя страна, активира още по-голяма поляризация сред крайните привърженици на политическите партии. Макар изследването да е направено в САЩ, този модел се наблюдава и в България.
Създадената отдаденост към собственото племе не се ограничава само до аргументирани нападки. Не само това, но желанието да доминираш над политическия си противник и омразата към него са много по-силни мотиватори от любовта към партията, на която симпатизираш.
Друго изследване, извършено в Обединеното кралство, САЩ, Белгия и Испания, показва, че
Политическата дискриминация вече е по-силна от тази базирана на раса, религия, етнос, език, произход
Хората създават по-силни връзки със своята политическа принадлежност, отколкото социалните групи, които партиите би трябвало да представляват. Може би един от факторите е, че интернет и социалните мрежи дадоха достъп до една и съща трибуна на различни слоеве от обществото, с което се намали степента на важност на физическата общност.
Същото изследване наблюдава, че политическото пристрастие се засилва със степента на образование – колкото по-високо по академичната стълба е стигнал човек, толкова повече се окопава в собствения си лагер. Това поставя под въпрос в какъв тип избиратели се целят политическите партии у нас, а донякъде и какъв е смисълът от коалиция между чудесните от „Демократична България” и чулевите от „Продължаваме Промяната”.
Несъмнено масовите медии са фактор
След пролетните избори на 2024 Кирил Петков започна да се оплаква в различни студиа, че нямат същия медиен комфорт, какъвто имат Пеевски и Борисов. Без конкретни данни за брой появи в ефир и ефирно време няма как да се съглася или не с него. Усещането за медийно отразяване, като всички други усещания, може да бъде лъжливо. В този случай да се базира на Ефекта на враждебните медии. Този ефект се наблюдава, когато политическите опоненти обвиняват една и съща медия, че дава повече ефирно време на техните съперници и отразява чуждата гледна точка в положителна светлина. Ефектът се наблюдава още в социалните медии, полицейските действия, съдействие на институции и други.
Не може да се отрече, че през годините както директна, така и индиректна медийна собственост е имал Делян Пеевски. В гласуващите за ПП-ДБ отдавна стои усещането, че националните медии обслужват най-вече ГЕРБ и ДПС. За съжаление така и не се намери партия, която да борави с твърди научни данни, за да подкрепи или отхвърли тези обвинения. Брой участия, широчина на влияние, ефирно време, а с настъпването на ИИ дори емоционалният заряд на въпросите от водещия могат да бъдат приведени в измерими и проверими факти.
Политиката е емоция
Сблъсъкът между племената е групова динамика, която носим в гените си от милиони години. За да победи нашето племе, а не чуждото, нашата енергия трябва да е повече от чуждата. Това е причината етиопските воини да започнат да използват зърна от кафе, ацтеките и маите да се обърнат към какаото, а в по-ново време нацистите да се уповават на амфетамините. Приливът на енергия може да бъде достатъчно голям, че да наклони везните в твоя полза. След дълга употреба, заради пристрастяването към свръхстимулация, вече не е толкова важно за какво се биеш, а да се биеш по принцип. Всички знаем, че когато се злоупотребява със стимулиращи субстанции, емоционалното здраве на човек може да се влоши до необратими граници. Естествената ни защитна реакция е да се отдалечим от изтощението на битката и взимащият връх прекомерен ентусиазъм.
Политическото противопоставяне има същия енергизиращ ефект. То ни поставя на нокти, адреналинът и кортизолът скачат, а ние сме готови за бой. Проучване от 2018 г. сочи, че част от политическото насилие може да бъде родено от жаждата за емоция. Открива се връзка между удовлетворението от живота на един човек и поддръжката му за екстремизъм. Тези открития могат да бъдат приложени към част от крайните групировки в страната. Същото проучване открива, че ако склонните към насилие хора бъдат поставени в обстановка на миротворни, но отново въодушевени групи, желанието на първите за екстремизъм намалява.
Не трябва да се заблуждаваме, че едната страна е по-разумна от другата
Хората в политическите племена споделят нещо повече от емоцията на противопоставянето. Когато сме под нейното влияние, често абдикираме от аналитичните си способности. До такъв извод стига изследване, което показва, че както лявото, така и дясното политическо пространство изпитва трудности да оприличат с голяма точност дали едни силогизми са правилни или не, ако верният отговор утвърждава разбиранията на другата група.
Силогизъм е логическа формула, където на база две твърдения се създава логическо трето. Пример от Уикипедия: Ако всички хора са смъртни (1) и всички гърци са хора (2), то всички гърци са смъртни (3).
Същото изследване наблюдава, че когато се възползват от аналитичните си способности, уменията на левите и десните участници се подобряват, но по различен начин. Клонящите вляво се представят по-добре във всички видове политически силогизми, както и неполитическите. Тези отдясно се представят по-добре само в потвърждаващи левите убеждения силогизми и в неполитическите такива, но срещат затруднения да подобрят уменията си в тези, които затвърждават десните убеждения.
Има и други изследвания, които показват, че хората и от двете страни на политическия спектър споделят същото предразположение към пристрастия, конспирации и вярването, че противниците им вярват в идеи, които самите противници отричат.
Време е за нов подход
Христо Иванов каза наскоро, че годините на политическа доминация са свършили. Вече живеем във време на това несъгласни да работят заедно. Това изисква омекотяване на агресията и спиране на безразборното сочене с пръст, дори това да е заслужено със стари грешки. Както виждаме нито неговите съпартийци, нито партньорите от „Продължаваме Промяната” са съгласни.
Бойко Борисов, който се радва на впечатляващо политическо дълголетие, постъпи другояче. След като изрази съжаление, че не може повече да работи с диалогичния Христо Иванов, бившият премиер показа мъдростта да се вслуша в думите на му и наложи над собствениците си редици пълно мълчание – спиране на нападките към политическите си противници. Макар и с леки пропуквания, заповедта му бе спазена. В следващите седмици Борисов направи компромис с крайно-дясната формация „Възраждане”, като подкрепи техния проектозакон, забраняващ дискусиите за ЛГБТ+ в училище. Стигна дотам, че постави под въпрос собствената си евроатлантическа принадлежност. Малко след това обяви, че е готов да работи с всеки.
Посочените политически проучвания показват защо това е правилният подход. Непрестанните политически сблъсъци отказват неутралните от участие в обществения процес, карат част от ядрата на партиите да станат неутрални, или озлобява останалите още повече. Обратно, мекият подход привлича гласуващите – след седем поредни избора за парламент, обещанието за политическо спокойствие е привлекателно. Силата на това привличане е толкова голяма, че избирателят е готов да прости предишни грехове или потенциално съдружие с несъвместими партньори.
„Продължаваме Промяната – Демократична България” не могат да си позволят да продължат с първосигналното желание да проявяват агресия срещу политическите си противници. Христо Иванов каза нещо контраинтуитивно – че „Демократична България” трябва да се върне към своето ядро от избиратели. Това е невъзможно, защото ядрото, по дефиниция, винаги ще е най-твърдо в позициите си спрямо другите партии. Напротив – формацията трябва да се отвори към неутралните избиратели. Това минава през смекчаване на тона и постилане на пътека към сътрудничество. Понеже всички политически участници носят със себе си доста сенки, ясно заявени принципи на сътрудничество, които да се базират на правова държава и равни човешки права за всички, трябва да са аксиомите в преговорите за всички политики.
Начинът това да се случи е най-напред с решителен край на обвинения за неща, които са се случили в миналото. За всеки проблем да се създава решение, а не нападка. Поглед към общото с другите партии, не към различието. Неотменима заявка за правова държава и равни човешки права за всички. Публични преговори и имунен отговор към неочаквани задкулисни играчи. Ясно разписани правила за сътрудничество, които не унизяват партньорите.
Например, вместо „Заради ГЕРБ няма язовири” – „За да имаме язовири, ще създадем стратегия с експерти.” Вместо „Нямаме общо с БСП” – „С БСП мислим в една посока относно подобряване на условията за бащинство”. Вместо „Намерихме Пеевски да седи до Борисов” – отваряте преговорите пред всички, за да се виждат участниците в тях. Вместо хлабави сглобки и тайни министри, коалиционно споразумение и ясна отговорност.
Така се печели уважение. Така се приобщават избиратели. Така се гради визия за бъдещето в общественото съзнание. Другото е загуба за българите.
Геополитическият натиск върху България се засилва всеки ден. Докато Румъния заздравява своите връзки със САЩ и НАТО, силното влияние на Русия в Сърбия и Северна Македония продължава да насажда национализъм и разделение. Опасността да завием към Изток е надвиснала над нас и желанието за управление на първата политическа сила (ГЕРБ) може рязко да промени баланса на прозападните сили към негативен. Това ще постави страната под риск от управление с модела на Орбан, заради който Унгария стана най-бедната страна в Европейския съюз и започна тиха война с него.
Може ли това да провокира обществените водачи да надмогнат дребнавите нападки и да открият общ език на уважение и сътрудничество? Бъдещето на демокрацията в България е поставено на кръстопът. По-важно от всякога е кой определя посоката.