Паразити, политици, герап-у

Върха на паразитите или паразитите на върха?

Ние, човеците, като че ли сме свикнали да се възприемаме като твар по-свиша от останалия природен свят. Като започнем от Книгата (Генезис 1:26):

26 И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята.

минем през Аристотел и неговата идея, че човекът е средата между бог и животните; пътьом хвърлим поглед към Ренесанса, който поставя човека и жаждата за прогрес и власт над природния свят; та стигнем до Индустриалната революция, от която човекът започва със замах да затрива естествения начин на живот на милиони видове флора и фауна, в егоистичната си цел той самият да съществува по-добре.

В своя труд “Произход на видовете” (1859 г.) Чарлз Дарвин дава на света доказателствата, че човешкият род по своя произход не е направен от кал или пън, не е посят или виртуализиран от извънземни, нито каквото и друга история родена от хорското въображение в опит да обясни себе си. Всички научно постигнати доказателства сочат, че ние сме просто текущия стадий на една еволюционна верига – една сред милиарди други. И както в едно от своите отклонения еволюцията е развила медузи, които не умират по естествен път, така в нашата клонка на най-голямото дърво се е развила способността за абстрактно мислене.

Но ако в стадо бели овце се роди една черна, тя по-малко ли е овца?

Не се ли храни със същата храна, не страда ли от същите болести, не оздравява ли със същите лекове? Хората не са кой знае колко по-различни от своите еволюционни предшественици, които от своя страна не са много по-различни от техните. В нашето ДНК е закодирана информация за възпроизвеждане и тези инструкции са натрупвани през милиардите години в една молекула. И макар все още спорът природа срещу възпитание (биогенетизъм или емпиризъм) да не е разрешен, не можем да отречем, че част от чертите ни се предават по генетичен път. Някои от тях са черти на характера, други – на тялото. Например, четейки същите тези инструкции, неотдавна разбрахме, че жлезите на някой наш предшественик са произвеждали отрова.

Ние, на този етап, отрова не можем да правим, поне не и от нашите секрети. Ала дългата пътека на еволюционната верига ни е дала други преимущества, с които да доминираме над съществата, от които иначе бихме се защитили с отрова. Сред тези преимущества са социалните ни умения и способността ни да се адаптираме към различни индивиди, групи и обстоятелства. Понякога те са изключително благосклонни към нас, като някои отдават това на божество, други на късмета си, трети на хороскопа, а има и такива, които дори не се и замислят откъде им е дошло – грабят с шепи, докато го има. В други ситуации ентропията ни нарежда картите по лош за нас начин: почват да ни преследват болести, кредитори или кварталното олющено псе. Любопитно, случилото ни се лошо го отдаваме на същите неща като доброто.

Адаптацията е това, което ни помага да сме на въображаемия връх.

Но както един хамелеон, дори да промени цвета си, отдолу остава хамелеон, така и хората, както и да се адаптират, не могат да избягат от природата на биологичните си предшественици. Едно от тези природни качества е паразитизмът. Да си припомним, че паразитите са тези организми, които живеят на чужд гръб, като консумират за чужда сметка. “Домакинът” им губи от тяхното присъствие, а често стига и до онзи печален момент, в който вече не може да поддържа собственото си съществуване.

Случвало се е един и два пъти, ние, човеците, да се самонаречем я паразит, я вирус. Агент Смит от “Матрицата” разкрива своето прозрение, че човешката раса не може да се класифицира като бозайник, защото бозайникът живее в хармония със заобграждащия го свят, докато ние се нанасяме на някоя територия, правим каквото можем за нашето възпроизвеждане и изразходваме безпощадно всички ресурси. “Знаеш ли кой следва този шаблон?” насочва към Нео въпроса си изкуственият интелект, наречен Смит. “Вирусът.”

Тук бих коригирал малко господин Агента, защото вирусите са важна част от нашето еволюционно съзряване, обогатили човешкото ДНК. Думите му пасват къде по-добре на паразитите. С което не казвам, че хората сме паразити, но хайде, нека си признаем: всеки от нас е познавал поне един паразитиращ индивид. Може да ни е искал лист за рисуване, защото все си забравя техния; да ни е взимал парите насила със смехотворни обещания, че един ден ще ги върне; или виси в кварталната кръчма с 300 лв. дълг и проси за още една бира. Не толкова отдавна по телевизията се въртеше реклама, в която паразитиращ човек взе ключовете, колата и парите на свой съсед, за да отиде на море.

Aко следите българската политика, вече придобивате яснота накъде отива този текст.

Има един вид плоски червеи, наречени съвсем уместно смукалници – с малките си засмукващи мускулчета се закачат за приемника си – охлюви. Но тези малки гадини са се научили да работят в комбина – събират се двамина и два пъти повече потискат имунната система на горкия охлюв. Така си заживяват безгрижен живот, лакомо грабейки ресурсите енергия на приемника си. Докато един дъждовен ден (все пак – охлюви) не стане ясно, че този приемник няма безкрайно много енергия. Така тези, които доскоро са другарували и вдигали пиршества, паразитирайки от пълзящия страдалец, минали вече през фазата “Ти мен уважаваш ли ме?”, започват да водят борба помежду си. В коравата схватка победителят е този, който спре растежа на другия, а често жертва стават и ларвите на загубилия.

Кръглите червеи, наречени накратко нематоди (може би от учен на име Тод), паразитират по насекоми. В калъфа им с инструменти най-важният е симбиотичната, взаимно изгодна връзка с бактерии, които не само помагат да се убие приемника, а и развива пищна хранителна среда за нематода. Толкова пищна, всъщност, че понякога бактериите започват да се размножават с темпото на орки в Средната земя. Това прави средата на приемника токсична за паразита, а можем да предположим как се живее с някой, който често има газове. По-важно – в своята лакомия, бактериите разграждат тъканта на насекомото доста по-бързо, като така намалят качеството и количеството храна за онзи, който им е подал “ръка”.

И докато сме се спрели на нематодите, да споменем и нещо, което паразитира върху тях самите: прочутата гъба кордицепс, проправила си път в поп-културата като организъм, който с лекота ни докарва до зомбирано състояние. Различни варианти на тази гъба могат да заразят заедно един и същ нематод, с което да потиснат имунната му система значително по-успешно. Но след като трапезата е сложена, изведнъж става ясно, че няма ядене за всички. Различните видове кордицепс започват да произвеждат токсини в опит да наранят останалите, с което и намаляват силата на първоначалната симбиоза.

Подобни примери в природата има щедро. С дареното ни от еволюцията абстрактно мислене вече можем да извадим един повтарящ се шаблон. Паразит използва помощно средство, за да паразитира. Помощното средство подрива паразита за собствени облаги. Паразитът страда.

Еволюцията не е стълба.

Лесно е да се подлъжем, че понеже като група доминираме значително над останалия видим жив свят, сме избягали от природата на по-нисшите организми. Не е нужно да погледнем по-далеч от някои наши политици – тези, които искат да ни водят, за да се окопитим и да разпознаем приликите в начина им на управление с паразитния живот на дребни организми като червеи, гъби, бактерии.

Дали с чар или заплахи, към позиция на доминация често си проправят път хора, чиято цел е да придобиват чужди ресурси. Ала ресурсите не са необятни. Където мястото за храна е ограничено, симбиозният паразитизъм прераства в битка. Накрая дори победителят ще има нужда от друг организъм, чрез който да продължи да потиска имунната система и да се храни с чуждата пита. Това е съдбата на всеки, който не умее да живее в непаразитна симбиоза.

А ние, хората, умеем. Едно от богатствата на човешката култура е способството ни да се учим от грешките на тези, които са били преди нас. Натрупали сме хиляди години опит, кондензиран в учебници и помагала. Четем книги, гледаме филми, слушаме музика, които ни учат какво боли, какво ни радва. В YouTube има милиони видеа, а в Wikipedia милиони статии със знание, което е открито преди десет или десет хиляди години. Пясъкът и почвата са дом на хиляди императори и царе, учени и философи, разказвачи и историци. Техните думи се носят по бриза на времето. Ще намерим ли мъдрост да се вслушаме или ще постелим трапезата на паразитите за пореден път?

Всички прилики с действащи и почетни председатели са случайни.