Беше преди близо тридесет години. От големия CRT телевизор се редуваше бумтенето от музиката на The Prodigy и The Chemical Brothers. Вторачил се в екрана, очите ми отчаяно се опитваха да останат влажни, но не можех да си позволя да изпусна нито един детайл от случващото се. Антингравитационният кораб в Wipeout 2097 се движеше из въздуха като джет в морето – всяка неравност можеше да бъде фатална, но и да донесе предимство. А то ми трябваше. Защото се състезавах с най-трудния противник.
В малкото капанско градче, където израснах, бях най-добрият пилот в Wipeout 2097. Не защото притежавах изключителни таланти. Но в игрите от онези времена всяка грешка се наказваше сурово. Задължението да овладееш техниката на управление до съвършенство беше единствената възможност да прогресираш напред. Повечето се отказваха. Дали заради недоразвити умения за социализация, дали заради прекомерно любопитство и титаничен инат, настоявах да продължа напред. Да бъда по-бърз, по-умел, по-добър. А може би просто бях хлапе, което обичаше да играе.
Тези игри не те оставят намира дори след като ги „превъртиш”. Дългите изтезания по пътя към усъвършенстване развиха уважение към състезанието и като хубава книга, която остава с теб и след последната страница, аз не затворих корицата на Wipeout 2097 след нейния край. Тогава започваше истински трудната част. Тогава се изправих срещу най-безпощадния противник, който някога бях срещал. Една пропускаща светлината през себе си бяла сянка, която неуморно ме караше да страдам. Моят призрак.
Есенцията на призрака
Този противник представлява полупрозрачна версия на най-бързото състезание, което си направил до момента. Безплътна версия на собственото ти върховно постижение, която се движи заедно с теб по антигравитационната писта. Победил веднъж играта, призракът остана единственият съперник, който ме предизвикваше. Той беше съвършен – не страдаше от алгоритмични грешки, не можех да го изблъскам или да разчитам, че някой от другите състезатели ще му попречи. Бяхме само аз и той. И беше точно толкова добър, колкото бях аз в звездния ми миг.
Часове наред се състезавах с това прокълнато видение. Понякога го побеждавах с части от секундата. Друг път го губех от поглед. Но с всяка моя победа срещу му той се прераждаше и ставаше все по-добър, все по-неумолим и все по-дързък. Безкраен цикъл на самоусъвършенстване, в който единственият шанс да спечеля бе само ако надхвърля собствените си възможности.
Нямаше как да знам тогава, но призракът беше най-честният противник, срещу който някога съм се изправял. Той не ми се подиграваше след загуба, не ме разсейваше, за да получи неспортменско предимство, нито използваше ресурси, до които нямам достъп. Не ме мразеше, но не ми и съчувстваше. Нито веднъж не ми даде преднина от милост. За добро или за лошо, той единствено отразяваше обективно това, на което съм способен, а не това, което си представям, че съм.
Призракът в ежедневието
Години по-късно, дълго след като напуснах малкото градче и мускулната ми памет забрави тънкостите на Wipeout, призракът все още е с мен. Миналата седмица три дни се борих с един дизайн. Цветовете бяха притъпени и неизразителни, структурата – скучна и клиширана, а типографията бе скъсала връзка с посланието. Три дни прекарах в търсене на по-добрия дизайн. Експериментирах с цветовете и форми, пренаредих информацията и избрах шрифт, който излъчваше смелост и доверие. След като завърших работата по дизайна, се върнах към различните етапи, през които бях преминал. Призракът седеше там. Из сенките на всеки изпробван цвят, границите на всеки блок със съдържание и завъртулките на всяка буква, на чийто шрифт съм открил по-добър заместник. Във всяка подробност, която е изпъкнала и открила своето достойно място на екрана.
А маменето не работи с призрака. Той знае всичките ми оправдания. Знае, че последният път, когато не ми се тренираше и го направих въпреки това, постигнах най-добрите си резултати. И сега, като си кажа „имам лош ден” или „днес не съм във форма”, призракът ме гледа. Напомня ми, че и друг път съм го казвал.
Загубите от него не ми тежат, дори да са десетки подред. Състезанието със себе си е странен акт. Не се чуват аплодисменти или освирквания. Не си поставен под номер в таблица, не печелиш или губиш точки, нямаш съперник, който да ти даде възможност да се оправдаеш. На почетната стълбичка си само ти и никой друг. Медалът е или златен, или никакъв. Победата не носи сладостта на превъзходството и не пристига с фанфари и поздрави. И все пак изпитваш задоволство, защото знаеш, че дори да спечелиш или загубиш, победата винаги е твоя.
Играта ме научи, че е по-безопасно да се проваля в интимността на дома, а не на сцената пред други. Защото утре ще имам нов шанс да бъда по-добър от себе си и никой няма да помни колко зле съм се представил. Защото всеки страх е религиозен и всеки провал – митологичен. Живеят само докато някой си спомня за тях.
Тъмната страна на призрака
Състезанието със себе си крие и опасности. Тежестта на призрака е анонимна – няма бръчки, аромат или акцент. Но ние, хората, понякога твърде лековерно влагаме в него качества, които са присъщи на самите нас. Лесно можем да си въобразим, че ни се присмива. Че изисква от нас. Да станем свидетели как от безизразен другар се превръща в тиранин, който ни преследва и измъчва.
Имам папка в Google Drive, която не съм отварял от месеци. Вътре има единадесет чернови на текстове, които никога не съм публикувал. Понякога отварям някоя от тях, чета първия абзац и чувам гласа на призрака: „Предишният текст беше по-смел. Тази метафора си я копирал. Ритъмът е слаба имитация на нещо, което преди си написал с лекота.” Затварям файла, но той не спира да говори. Да ми напомя, че всички отритнати идеи са също мои. И те стоят там, в папката, като надгробни камъни на мои версии, които никога не са били достатъчно добри.
Това е тъмната страна на състезанието със себе си. Когато призракът се превръща от огледало в съдия. Когато всяко ново изречение е претеглено спрямо най-доброто, което някога си написал, и подпечатано като недостатъчно. Когато започнеш да се парализираш от собствените си стандарти.
Дисциплина, която се старая да постигна дори сега, е да възприемам призрака като партньор, не като тиранин. Като невидим приятел, който играе с втори контролер игровод. Понякога го побеждавам. Друг път го преследвам. Често ми напомня къде съм направил нещо талантливо, а аз му показвам какво може да се подобри. Но се стремя да не враждуваме.
Метафизиката на призрака
Често хората си представят живота като стълба, която катерят. Като цел, която да стигнат. В света на призрака животът се измерва с прераждания. Всяко поражение е смърт, но и ново начало – връщаш се в същата точка, но вече знаеш къде те дебне капанът, помниш интуитивно ритъма на предизвикателството, носиш в мускулната си памет всички предишни опити. С всяко прераждане ставаш по-плътен и наслоен с натрупания опит. Единствен и неповторим заради всички малки ъгли и разклонения, по които си поел. Не най-перфектната версия на себе си, но достатъчно близо, за да има значение.
Видението изчезва, когато го победя, но есенцията му остава в мен. Такива са правилата на играта: трябва да повтарям най-доброто, докато то стане неизменна част от мен и съм отгатнал всичките му малки тайни. В Wipeout 2097 това означаваше да премина през един и същ завой толкова пъти, че интуитивно да знам откъде да вляза в него, с каква скорост и под какъв ъгъл. Както баба ми навремето готвеше гювечета и всяко следващо беше все по-вкусно.
Победата върху себе си е тих вид егоцентризъм. Форма на смирение, в която не се състезаваш с вселената, а само със собствените си ограничения и възможности.
Общността на призрака
Когато общувам със себеподобни, които се състезават със своите призраци, разговорът се случва с лекота. Липсва напрежението от вродения във всички ни стремеж за съревнование. Тези събеседници не изпитват нуждата да излязат начело в групата – това няма особено значение, когато най-важната победа е срещу себе си.
Нещо повече – когато човек е побеждавал и е биван победен стотици пъти от собственото си алтер его, състезанието с други хора носи различен заряд. Без значение дали са олимпийски шампиони в дисциплина, в която ти си начинаещ – ако можеш да научиш нещо от тях, инстинктът ти за самоусъвършенстване вече е така дисциплиниран, че значително бързо вникваш в новите техники и умения. Надпреварата вече не е с цел да сломиш противника, а да покажеш най-доброто, което призракът ти е помогнал да станеш. И дори да загубиш състезанието, пак си тръгваш с успех, защото имаш възможността да се преродиш отново в по-добра версия на себе си.
Най-уравновесените хора живеят в хармония със своя призрак. Прегърнали са го през рамо и заедно вървят напред. Открили са своя неподправен дух и са го извисили до степен, в която се гордеят с него. Тяхната радост не се измерва в харесвания, имущество или титли. Не се поддават на конформизъм или имитация, а са се поставили в услуга на дълбока вътрешна борба, в която няма измами и тайни сделки.
Състезанието без край
Когато победих призрака в Wipeout 2097 достатъчно брой пъти, целта ми спря да бъде по-добро време. Вместо това започнах да обръщам внимание на един конкретен детайл в състезанието, който да отработя до съвършенство. Да направя толкова голям брой експерименти, който да ми вдъхне увереност, че по-добър начин не съществува. Победата стана страничен ефект на този непрекъснат устрем. Той няма крайна цел. Само посока. Тогава призракът спира да бъде досаден антагонист, а се превръща в безценен помощник. И това е, от което всъщност имаме нужда. Един невзискателен помагач, който постоянно ни показва, че можем и по-добре.
Моето състезание ще продължи, докато съм жив. Призракът ще ме съпровожда до последния ми дъх и ще си отиде с мен. А аз винаги ще съм му благодарен, че ми дава смисъл да направя още една обиколка. Ще съм благодарен на себе си. Защото призракът съм аз.