Шампионът на България отново е недостоен
Унижението на „Лудогорец" в турнира на шампионите и пътят напред
Мачът
Вечерта на 13 август беше заредена с напрежение. Седмица по-рано „Лудогорец” спечелиха гостуването си срещу „Карабах”, шампионът на Азербайджан. Платената цена бе жестока: двама от най-влиятелните футболисти в срещата бяха отстранени – Текпетей, чрез счупване на крак, а Видал изгонен заради два жълти картона. Победата с 1:2 беше минимална и макар отборът от Разград да се представи на ниво, за наблюдателните не отбягна чувството, че резултатът е по-скоро заради подценяване от страна на „Карабах”. Свидетелство за това са и думите на техния дългогодишен треньор, Гурбан Гурбанов, който в оценката си след мача сподели, че не е гледал срещи на българския шампион.
В дните след сблъсъка Георги Дерменджиев не изневери на стила си. Предупреждението му беше ясно: азербейджанците не са отбор, който може да бъде подценен. Посланието му не изглежда да е стигнало до съзнанието на всички играчи: след едва шест минути игра, защитникът на „Лудогорец” Оливие Вердон направи една типична за него грешка с бавно отиграване на топката. За горящия нападател на гостите Жуниньо това беше достатъчно – скоростта на Вердон е пословично бавна, а сравнена с тази на бързия таран, изглежда като мач от ИТ лигата на малки вратички. За дългогодишния защитник на Разград това далеч не е първо подобно провинение и проява на същата му слабост изглежда като нищо по-малко от саботаж.
„Лудогорец” не са слаб отбор. По-малко от петнадесет минути по-късно вече водеха заслужено с 2:1. Футболистите отдадоха почит към своя паднал другар Текпетей, публиката издигна големи транспаранти в любяща подкрепа на футболиста и огласяше северната част на малкия град. Общият резултат от двата мача стана 4:2 в полза на „орлите”.
Dignus est intrare – достоен да влезе
Едно от неписаните правила на футбола гласи, че воденето с два гола е коварното подводно течение, което може да те удави. Това се е случвало безкрайно много пъти в историята на спорта. Има различни имена: склонност към запазване на статуквото, ефекта на зоната на комфорт или избягване на загубата, но резултатът е един и същ: водещият отбор спира агресията си, забавя оборотите и от проактивен става реактивен. В последните години на сър Алекс Фъргюсън начело на „Манчестър Юнайтед”, това беше често използвана тактика, която отново и отново бе опровергана, че води до търсения резултат.
Дори загубилият може да излезе от двубоя с достойнство. Да оковеш агресията си срещу който и да е отбор в евротурнирите, а особено такъв като „Карабах” е като да се състезаваш с коли през зимата: дал си цялата газ и след като си взел преднина по баира нагоре, при спускането изключваш двигателя и пестиш гориво. Докато се усетиш, другата кола не просто те застига, а профучава покрай теб. Опитваш се да припалиш отново, само дето акумулаторът е без заряд, двигателят е студен, а се задава нов баир. Накрая се паникьосваш, пускаш турбото и автомобилът се разпада. Достойнството е разнищено от подигравки.
Брадатите азери не допуснаха тази грешка. Общият резултат между двата отбора накрая стигна до внушаващите 4:8 в тяхна полза. И това при все, че „Лудогорец” водеха с 4:2. Тъкмо това направи разликата. Не бяха липсващите играчи. Не беше по-добрата подготовка на противника. Не беше дори индивидуалната грешка на Вердон или изключително странната дузпа за „Карабах”. Всички условия бяха строени и преброени българският отбор да продължи напред. Заради това и
Ръководството няма вина
И двата отбора имаха както силни, така и слаби играчи. Добрите играчи в титулярния състав на „Лудогорец” бяха повече от тези на „Карабах”. Вердон прояви слабост, за която е известно от години, и не е работа на ръководството да я поправя или да търси противовес. Кайо Видал заслужаваше повече от два жълти картона и не ръководството е виновно, че беше оставен на терена, докато съдията вече нямаше как да не го оцвети повторно. Нито ръководството е виновно, че в най-важния мач на сезона пуснаха на вратата играч, с когото защитниците преди седмица са си разменили имената.
Когато шахматната дъска е наредена, гросмайсторът трябва да мести фигурите. Георги Дерменджиев е оставил своята история в „Лудогорец” инкрустирана със златни букви – единственият български специалист, класирал два пъти отбор в групите на Шампионска лига. При това български отбор. Няма загуба, която да изтрие това наследство и която да го направи по-малко обичан от зелената публика. За феновете винаги ще остане въпросът до какви висоти можеше да стигне отборът, ако Дерменджиев беше получил подкрепата, на която се наслаждава неговия противник покрай терена Гурбан Гурбанов.
Също така Дерменджиев няма как да остане начело на „Лудогорец”. Опитният специалист е на възраст, която предполага да се отдаде на занимания с по-ниска интензивност от тази да води шампиона на България. Консултантска роля в клуба би му прилягала добре, стига да се примири, че диригентската палка няма да е в него. Чичо Гошо, както с топлота го наричат зелените запалянковци, заслужено е изградил своето самочувствие на знаещ и можещ. Постигнал го е с много хвърлен труд, често извън светлината на прожекторите. Това няма кой да му го отнеме.
Той сам трябва да разбере, че състезанието е надбягване с щафети, а неговото време дойде, за да я предаде нататък. Сигурен съм, че го е осъзнал много преди мен. А за тези, които дойдат след него, трябва да остане изкованият със зелена кръв урок: дори мястото ти на треньор да е застрашено, не можеш да си позволиш да хвърлиш всичко в атака с риск отборът да бъде разгромен за минути.
Основният проблем на клуба е друг. Не се нарича Дерменджиев, Петричев, Вердон, Моци или който друг е бил набеден за поражението срещу брадатите азери. За този проблем всички знаят, всички говорят, а като че ли и вече се умориха журналистите да го повтарят.
Липсата на търпение у братя Домусчиеви
е, може да се каже, пословична. В тяхното разбиране поста на треньора е най-лесно сменяемата брънка, която хем да разклати добре веригата, хем да не я скъса. Неведнъж в миналото е било доказвано, че стратегията работи с прецизна точност: след ранно отпадане от потока на Шампионска лига, човекът начело на отбора е сменен, футболистите се стряскат и заиграват сякаш дяволът им свири под краката. И така всяка година, а понякога и няколко пъти на година.
Кога ще дойде моментът, обаче, когато вече е ясно като слънчев юлски ден, че смяната на треньора е маскираща стратегия, а не решаваща проблеми?
За да бъдем напълно коректни, те опитаха и друга стратегия. Станислав Генчев години беше помощник-треньор в шампионския клуб, посети немалко обучения и лекции, имаше нееднократно шанс да води първия отбор. От първата редица се учеше на занаят от безброй старши треньори, които идваха и си отиваха. И макар да имаше проблясъци, не успя. След „Лудогорец” на Генчев бяха нужни година и половина в три отбора, за да утвърди себе си като име в родния футбол. Конкуренцията не спи и бързо го поканиха го в една от най-подкрепяните организации, тази на „Левски”. Дружината му започна сезона с фурор по родните терени, като най-интересният мач предстои: сблъсъка между ранения орел и напористия вол (да ме прощават феновете, но волът е животно, към което имам голямо уважение).
Времето е лукс. „Лудогорец” наложи на останалите отбори своя шампионски ритъм и ги принуди да вдигнат оборотите. Това от своя страна издигна конкуренцията до ниво, на което не бяхме ставали свидетели от поне десет години. Поддръжниците на големите клубове започнаха да настояват за стабилност и градивно израстване, за сметка на краткотрайни успехи. Част от шампионските титли на „Лудогорец” са единствено благодарение на турбуленцията, която беше обхванала основните конкуренти. Но земята под нозете на съперниците вече не се движи и те стъпват все по-здраво. Няма време за отпускане.
Много запалянковци погрешно смятат, че българският клубен футбол е западнал с влизането на „орлите” в „А” група. Достатъчно да се хвърли бърз поглед върху участието преди това на българските отбори в европейските клубни турнири. Най-силният сезон е този на „Левски” от сезон 2005/2006, където пробива във финалната фаза на „Купата на УЕФА.” Във всички останали случаи клубовете не излизат от групите си, ако въобще стигнат до тях.
Дилемата пред братя Домусчиеви е тежка. Как да намерят устойчив треньор, който едновременно да гарантира титлата им в първенството всеки сезон, да участва успешно в европейските клубни турнири и да развива себе си и отбора? Историята не познава такъв случай. Заради това тяхното решение е смяна и свежи сили.
Ще дойде момент, в който нов треньор няма да е достатъчно
Тогава „Лудогорец” ще загуби поредните си спечелени титли и ще се наложи да преосмисли стратегията си. Когато дойде този момент, те трябва да са готови. Трябва да имат добре подготвени кадри на треньорската скамейка, които имат енергията, знанията, а защо не и политическите умения, с които да наложат своята визия. Братя Домусчиеви трябва да проявят търпението, за да оставят човек начело на „Лудогорец”, който понякога ще се проваля. Както се проваляше понякога и Станислав Генчев. Най-важните уроци идват с провалите. На младия специалист му трябваше година и половина като старши треньор, след шест години (предимно) като помощник-треньор. Даденост е, че той тепърва ще трябва да доказва своето постоянство към успеха и умението му да се надиграва с най-добрите. Но друг път няма. Градиш кадри, инвестираш в тях, даваш им шансове и когато сгрешат, заставаш зад гърба им и ги подкрепяш. Не ги хвърляш под влака, за да омилостивиш тартора на играчите.
Треньорите, минали през годините в „Лудогорец”, са дванадесет: Ивайло Петев, Стойчо Стоев, Георги Дерменджиев, Бруно Рибейро, Едуард Ераносян, Пауло Аутуори, Антони Здравков, Димитър Димитров-Херо, Станислав Генчев, Павел Върба, Валдас Дамбраускас и Анте Шимунджа. Ивайло Петев, Стойчо Стоев, Георги Дерменджиев и Станислав Генчев са били начело повече от веднъж.
Полетът не спира
Братя Домусчиеви все още гарантират бюджета на „Лудогорец” и неговата сравнителна независимост от флуктуациите в гастролирането на отбора из Европа. Решенията им, макар и понякога да изглеждат противоречиви на вече заложените от клуба стандарти за добро управление, успяват да навигират полета на орела из въздушните течения. Неизбежно е все пак да си дадем сметка, че не сме свидетели на странен полъх, а се превръща в закономерност отборът от Разград да не успее да прескочи напълно преодолими сърпеници. Причините трябва да се търсят по-дълбоко от това, че играчите са имали лош ден или стратегът ги е подредил погрешно. След тринадесет години начело на българския футбол, едва две от които могат да бъдат смятани за наистина успешни, вече не може да се говори за тактическа смяна – нужно е да се търси устойчива стратегия. Докато машината работи сравнително добре (несравнимо по-добре от местните си конкуренти), можеш да си позволиш да лавираш между капките. Неизбежно ще дойде големият удар, в който няма да успееш да защитиш първото си място. Точно тогава ръководството ще има най-голяма нужда от подкрепа, а позицията на старши треньор ще има нужда от своя стратегически идеолог.