Милиардерите са провал на икономиката
Концентрирането на необятен капитал в малцина не носи обществена полза
Хората се делят по амбициите си. За едни животът е непрестанна борба за оцеляване, за други – търсене на удоволствия, за трети – отглеждане на своите наследници. А има и такава порода хора, за които единствената цел е да трупат богатство - безгранично и на всяка цена. За тях успехът се измерва само в едно: да имат повече от всички останали.
Необузданата амбиция
В кариерата си на психолог, когато още не беше залитнал тежко по политическите течения, Джордан Питърсън – прочутият психолог/философ, разказва как един от клиентите му се оплаквал, че съквартирантът му бил много по-успешен от него. Но клиентът на Питърсън по никакъв начин не може да се каже, че е неуспял – създал е над 150 училища по цял свят, които учат хората как да бъдат предприемачи, като резултатът е 2500 успешни компании. Проблемът му е, че се сравнява със своя съквартирант – Илон Мъск.
Стремежът към успех на този вид хора е като маяк, който осветява една-единствена посока – нагоре, винаги нагоре, над всички останали. Братя Домусчиеви, поне официално, са единствените милиардери на България. За да си представим колко е един милиард, нека го сравним с времето: един милион секунди са около единадесет дни и половина. Един милиард секунди са почти 32 години. Ако изхарчите по един лев всяка секунда без да спите, ще ви трябват 32 години, за да похарчите един милиард. Средната заплата в България от 2275 лева на месец означава, че един обикновен човек трябва да работи 36 630 години, без да харчи и стотинка, за да събере един милиард. Това е три пъти повече от времето, откакто съществува човешката цивилизация.
И докато 99% от хората си казват, че с такова богатство биха се пенсионирали и никога повече няма да пипнат работа, която не им харесва, то този останал 1% (който всъщност е 0.001% от всички хора на планетата), не могат да спрат: тях ги движи спортната злоба да са още по-заможни и още по-влиятелни.
В което, само по себе си, няма нищо лошо. Светът е движен напред от хора, които искат да бъдат по-добри от всички други или просто да оставят името си в историята. Това ги мотивира до краен предел и генерира огромна вътрешна сила, която премества планини – дух, нужен за изграждането на бизнес империя за милиарди. Но ако всичко беше така чудесно, защо множеството хора все по-трудно могат да си позволят да си купят жилище или нова кола? Ако светът се развива благодарение на този особен вид боеспособни индивиди, защо не дърпат заедно със себе си и нас, останалите?
Икономически провал
Разпределението на богатствата е грешка на капиталистическата система. Рейгън, 40-тият президент на САЩ, управлявал през 80-те години, въвежда т.нар. trickle-down икономика – теория, според която благоденствието ще се спуска от бизнесмените към работниците като кула от шампанско.
Според тази система, държавата намаля данъците върху най-богатите с идеята, че те, като двигател на прогреса, умеят най-добре да инвестират генерираните приходи и така да създават още повече работни места, още по-добре платени. По този начин собствениците на бизнес получават своето дължимо за рисковете, които поемат, и отдадеността към развитие на компаниите си. От своя страна те плащат още по-добре на работниците си и така взаимната изгода е гарантирана, че ще проработи.
Всички знаем, че нещата не се случват точно така. Реалността показва, че вместо собствениците на бизнес да плащат още по-големи заплати на своите работници, те задържат допълнителния капитал при себе си. Така натрупват богатства и започват да генерират икономика на лукса, в която малко хора могат да си позволят да участват. Обещанието – американската мечта – е че всеки ще може да бъде този преуспял бизнесмен, ако само работи още по-усилено и отдадено.
Но допълнителните часове в офиса се трупат, стресът става все по-непоносим, а вместо струйка шампанско, до трудещите се стигат миниатюрни капки, които бързо се изпаряват във въздуха. Става очевидно, че системата не работи.
Ала богатите вече са много богати. Както гласи старата максима: пари при пари отиват. Важно е да отбележим, че богатството на милиардерите не е купчина пари в трезор. По-голямата част от състоянието им е в активи – компании, имоти, акции, облигации. Но това не прави концентрацията на капитал по-малко реална или по-малко проблематична. Напротив – контролът върху тези активи им дава още по-голяма власт над икономическата система. Банките с охота работят и отпускат огромни заеми на най-богатите, за лихви, които обикновен човек дори не смее да сънува. Съществуват схеми, чрез които заможните не просто плащат много по-малки данъци – не плащат данъци въобще. И така всичко изработено от онези отдолу, към които трябваше да текат реки от просперитет, се оказва запрещено в един огромен бент.
Снимката е илюстративна. В реалността, ако зад бента стои вода с обема на олимпийски басейн и половина, до човека пред него ще стига една чаша студена вода.
Политическото измерение на провала
Но знаете ли, в подходящи условия, притежаването на несметно богатство щеше да е напълно приемливо. Има смисъл понякога огромен капитал да бъде държан от един човек. Съществуват проекти, които изискват невероятни финансови ресурси, за да бъдат реализирани. SpaceX, например. И преди някой да каже, че давам лош пример – да, наистина е лош, защото SpaceX се издържа от държавни субсидии и поръчки – около $20 000 000 000 (двадесет милиарда долара) от 2008 г. насам.
Точно тук стъпваме в същността на проблема. Хората, притежаващи голям капитал, не харчат собствените си пари. Те взимат главозамайващи заеми от банки, получават милиарди държавата под формата на субсидии и поръчки, дори събират дарения от други богати хора. С тези пари създават нови бизнеси, които им носят нови милиарди, които отново не стигат до хората в офиса или поточната линия. Чичо Скрудж продължава да плува в морето си от жълтици, докато Доналд се чуди как да свърже двата края.
Милиардерите използват състоянието си, за да получат още повече пари и още повече влияние. Илон Мъск похарчи над $250 000 000 (двеста и петдесет милиона долара) по време на кампанията на Тръмп, за да му помогне да спечели. Обещанието на Тръмп е, че Мъск ще стане едва ли не ковчежник на САЩ – и това вече се случва, а дори още не е на власт. Южноафриканецът заплашва и планира огромни съкращения на разходи и хора. Същевременно неговите компании – SpaceX и Tesla, продължават да получават държавни субсидии, което е огромен конфликт на интереси. Можем смело да заявим, че САЩ вече е олигархична държава, което е последната стъпка на дивия капитализъм – завладяване на политическата система, която го регулира. Нещо, което в България познаваме много добре.
След като Тръмп спечели втория си мандат начело на САЩ, редица милиардери отидоха на крака в името му във Флорида, с чекове в джоба за милиони. Официален подкуп в опит да защитят бизнес империите си от конкуренцията на Тръмп и Мъск. ТикТок, една от най-влиятелните социални мрежи в света, е заплашен да бъде забранен в САЩ – допреди Тръмп да се срещне с изпълнителния директор на компанията и да подеме кампания за обръщане на забраната. Можем единствено да се досещаме каква е била поисканата цена.
Поредната финансова криза
Докато милиардерите играят своите властови игри, цените на имотите в Западния свят отново растат главоломно. Все по-малко семейства имат средствата да си позволят ново жилище, което има пряк резултат и върху демографската криза. Иновациите стават все по-редки, защото по-малко хора могат да си позволят риска да започнат собствен бизнес. Олигархичният строй работи с подкупи, което допълнително възпира стремежите за честен бизнес и предприемачите или трябва да се примирят, че вече и те са част от порочния кръг, или да бъдат изправени пред въпроса заслужава ли си да имаш собствен бизнес въобще.
Хоризонти и барикади
Теоретично, изходи от кризата на необуздания капитал има различни и варират според личните стремежи на човек. Моите разбирания са, че индивидуалният човек е най-щастлив, когато обществото, в което живее, е щастливо. Това позволява както да се отдадеш на предприемаческия си дух, така и да живееш кротък живот със семейството си. Политическият строй, който позволява това, е социалната демокрация. Официално българите живеем в такава, но суровата реалност ежедневно ни удря с бич през лицето и се опомняме, че и ние сме завладяна държава.
Социалната демокрация, управлявана от хора с добри намерения, би следвало да гарантира несъществуването на милиардери. Безобразното трупане на капитал в малцина, за сметка на огромното останало общество, е в пряк разрез с разбирането за едно по-равнопоставено общество.
Заради историята на България все пак съм длъжен да отбележа, че социална демокрация е много далеч от комунистически строй. Народните републики са още една крайност, като дивия капитализъм, които са човеконенавистни и работят за малцина.
За съжаление пред нас няма хоризонт на спасение. Някои се надяват, че след четири години управление на Тръмп и Мъск, янките ще осъзнаят каква вреда са си причинили и за поколения наред ще имат едно наум. Но дивият капитализъм не е дошъл с двамата милиардери – той съществува от десетилетия отвъд Атлантика.
За нас, европейците, като светъл пример остават скандинавските държави. Парадоксално е, че взимаме за силно общество държави, които са известни със своята студенина между хората, но през годините те държат първите позиции за щастие със завидно постоянство. Може би голяма причина за това е т.нар. Закон на Янте, който поощрява ограничаването на собствените ламтения за пари, за сметка на общественото доволство. Най-общо казано, законът се изразява в това: Не си мисли, че си специален или по-добър от нас.
Темата за неравенството се застъпва и във вечната класика на Джордж Оруел „Фермата на животните“. Там световният класик майсторски описва как идеята за изключителност води до корупция на властта. И двете послания ни насочват към една и съща истина – че истинското благосъстояние идва чрез равнопоставеността, не чрез издигането на малцина над всички останали.
Предрешен финал или искра надежда
Законът на Янте може и да не бъде успешно прилаган към всички хора и всякакви ситуации, но е философия, която носи път към изцелението от капитализма и олигархията. Ако като общество успеем да се съгласим и да следваме този принцип, че никой не е с нещо повече от другия, общото ни гълчене би смачкало всеки опит за трупане на богатства и овладяване на държавата от нечисти сили. Иронично, българският казан при дявола прави точно това. Провалихме се да бъдем дори традиционни българи.
